ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

– Доц. Иванов, как ще коментирате политическата ситуация в България към момента? Как според Вас ще протече процесът на пренареждане сред партиите?

Политическата ситуация в България в момента е резултат от дългогодишно натрупване на разочарование и недоверие. То идва, както от усещането за нечестни избори, така и от невъзможността да се съставят работещи правителства. Това не е внезапна криза, а постепенно девалвиране на връзката между гражданите и политиката. Хората вече не възприемат политиката като инструмент за решаване на проблеми, а като затворена система със собствен живот. Това усещане поражда апатия, ирония, открит цинизъм и песимизъм. От друга страна партиите функционират в среда на постоянна тревожност и несигурност. Вместо да дават дългосрочна визия, те мислят краткосрочно и защитно. Процесът на пренареждане няма да бъде идеологически, а тактически. Ще виждаме политически съюзи от необходимост за оцеляване, а не от убеждение за стратегическо развитие.
Основният двигател ще бъде страхът – страх от загуба на електорат и страх от политическа маргинализация. Това прави всяка управленска формула нестабилна още от самото начало. Когато политиката се прави без доверие, тя не може да произведе устойчиви решения. В този смисъл България е в криза на политическата зрялост и култура, а не само на институциите и лидерството.

– Очаквате ли повишаване на избирателната активност заради появата на Румен Радев на политическата арена?

Появата на Румен Радев като активен политически фактор на терен, безспорно има психологически ефект. Неговият стил е различим – институционален, сдържан и морализиращ. Това го отличава от доминиращата хистерично-конфронтационна реторика. За част от обществото той се превръща в символ на ред, граница и справедлив съдник.
Този образ може да мобилизира част от избирателите, които са уморени, но не напълно отказали се. Радев говори на хора, които търсят стабилност и устойчивост, а не спектакъл. В същото време този ефект не бива да се надценява. Моралният авторитет сам по себе си не е достатъчен.
В момента, в който се стигне до конкретни управленски решения, коалиции и компромиси, доверието ще бъде подложено на изпитание. Ако тези въпроси не получат ясни отговори, първоначалната мобилизация може бързо да се превърне в поредно разочарование. Българският избирател вече е научен да бъде предпазлив към „нови начала“ и месиански решения, въпреки че продължава да им дава доверие.

– От гледна точка на политическата психология, какви психологически бариери – недоверие, его на лидерите, страх от загуба на електорат – виждате като най-трудни за преодоляване в преговорите за създаване на стабилно мнозинство? Дали това е проблем на личностите или на системата?

Това е проблем както на системата, така и на личностите, но личностният фактор е решаващ. Системата създава условия на недоверие, но лидерите ги задълбочават. Егоцентризмът и страхът от загуба на престиж доминират преговорния процес. Много политици възприемат компромиса като слабост, а диалога като начин да доминират.
Преговорите често се превръщат в борба за публичен образ, а не за търсене на решения. Всеки се стреми да запази електората си, дори за сметка на невъзможност да се управлява. Липсва култура на поемане на отговорност.
Това блокира възможността за изграждане на стабилни коалиции. Политиката се прави чрез хитрост и манипулация, а не чрез доверие. В такъв контекст системата не може да компенсира личностните дефицити. Без психологическа зрялост на политическите личности, нито една институционална рамка не работи устойчиво.

– Вие сте автор на книга за психодинамичните аспекти на управлението. Споделете за това мащабно изследване.

В книгата ми „Психодинамични аспекти на управлението – откъде идват силата и слабостта на лидера“ разглеждам връзката между властта и личността. Подходът е психодинамичен и търси несъзнаваните мотиви зад управленските решения. Изследването включва самооценки на лидери на високи управленски позиции в политиката, бизнеса, гражданския сектор и образованието и съответно оценки от техните подчинени. Изследвам откъде идва токсичността на лидерството в България.
Това позволява да се види разминаването между начина, по който лидерът се възприема, и начина, по който е преживяван. Данните показват устойчиви модели на авторитарност, контрол и нарцистична чувствителност, като водещи характеристики на токсичния профил. В политиката водеща черта е макиавелизма (хитростта), в бизнеса – садистичната нагласа, в гражданския сектор – нарцистичността, в образованието – невротизмът.

Тези черти обаче рядко са изолирани. Още по-важно е, че средата често ги възнаграждава и по този начин нормализира. Така токсичните стилове се възпроизвеждат. Това важи с пълна сила и за политиката, където липсата на корективи (правни или етични) усилва проблема.

– Използвате понятието „токсичност на лидерството“. Как се проявява то в нашето съвремие и какви са последиците от него?

Днес токсичното лидерство рядко изглежда като открита агресия. По-често то е прикрито зад фасада на морално превъзходство или формална компетентност. Липсва диалог и търпимост към критика. Различното мнение се възприема като заплаха.
Това създава атмосфера на страх и мълчание. Хората спират да поемат инициатива. Институциите губят експертен капацитет за сметка на пасивност и формализъм. Демотивацията става системна.
Най-опасното е нормализацията на подобно поведение. Когато обществото го приема за естествено, демокрацията започва да се разпада отвътре, без видим срив, но хората се обезверяват и потискат.

– Излизането на нов играч на политическата сцена ще помогне ли за излизането на България от политическата криза и изборната спирала?

Новият играч може да бъде шанс, но не и автоматично решение. Българското общество се надявам, че вече не търси само спасители. Хората търсят ред, предвидимост и правила. Ако новият играч предложи различен стил на управление, това може да промени динамиката.
Ако обаче повтори старите модели, кризата ще се задълбочи. Истинската промяна не е в имената, а в културата на властта. Без институционални корективи и лидерски морал, всяка новост се износва бързо.
Според мен, изборната спирала няма да бъде прекъсната с един ход. Тя ще спре само ако се възстанови доверието, т.е. заложи се на нови хора, които докажат че имат цел, способни са на диалог и могат да подават оставка, когато не се справят.

– Обществото изпитва явна „умора от избори“. Как тази умора се превръща в апатия или цинизъм и как влияе на изборните резултати?

Умората от избори е класически пример за т. нар. „заучена безпомощност“. Хората гласуват, но не виждат реална промяна. Това поражда разочарование, след него идва гняв, накрая се появява цинизмът и хората или не гласуват или продават гласа си.
Цинизмът обаче е психологическа защита. Той предпазва от ново разочарование. Активни остават основно твърдите ядра, а умерените и критично мислещи избиратели се оттеглят.
Това изкривява представителността. Демокрацията функционира формално, но губи съдържание, легитимност и смисъл.

– Темите за войните, доставките на оръжие и участието в НАТО са силно емоционални и разделящи. Как политическите сили използват емоциите „страх“ и „несигурност“?

Страхът е един от най-силните инструменти за политическа мобилизация. Сложни геополитически въпроси се свеждат до прости лозунги с цел заплаха. Несигурността усилва нуждата от силни и донякъде неуправляеми и безчувствени (психопатни) фигури. Рационалният дебат отстъпва място на емоциите.
Обществото се разделя на лагери, а поляризацията се задълбочава. Манипулацията става по-лесна, а диалогът се заменя с противопоставяне.
Това отслабва демократичната култура и прави обществото по-уязвимо.

– Актуалната ситуация често се отразява в две напълно различни картини в различните медии. Как този феномен на „разделени реалности“ се затвърждава и как влияе на възможността за политически консенсус?

Медиите вече не само информират, а оформят идентичности. Хората избират медии, които потвърждават убежденията им. Алгоритмите в социалните платформи усилват този процес.
Един и същи факт започва да има различно, често противоположно значение. Реалността се изкривява, а споделената действителност се разпада. Без обща реалност консенсусът е невъзможен, а споделената визия е мираж.
Политическият разговор се превръща в паралелни монолози и ескалиращ процес. Това е сериозен риск за демокрацията.

– Как бихте сравнили доминиращите комуникационни стилове и психологическите профили на водещите политически фигури в момента?

За подробен анализ се използват различни инструменти в политическата психология. Такива правят моите студенти, изучавайки речите, поведението, биографията на политиците. Румен Радев комуникира в регистър на институционална сериозност и морален коректив. Неговият стил е сдържан, често дистанциран, и говори на избиратели, които търсят ред, граници и държавност. Този тип комуникация създава усещане за стабилност, но носи и риск от емоционална дистанция, когато обществото очаква по-ясни политически ангажименти.

Бойко Борисов използва прагматичен, разговорен и оперативен стил. Той говори като човек „от практиката“, а не от абстрактната политика. Това съответства на очакванията на електорат, който цени управляемостта и конкретните резултати. В същото време този стил често избягва дълбочината и отговорността за системни проблеми, което износва доверието във времето.

Кирил Петков разчита на морална и емоционална мобилизация. Неговият стил е директен, често импулсивен, и говори на избиратели, които търсят промяна и ценностна яснота. Проблемът е, че моралният патос не винаги се подкрепя с институционална устойчивост, което води до бързо разочарование.

Делян Пеевски представлява напълно различен комуникационен и психологически модел. Той рядко комуникира емоционално или идеологически, а демонстрира власт чрез присъствие, контрол и мрежи от влияние. Това е стил на „тихата сила“, който не търси масова харизма, а внушава неизбежност. Психологически той отговаря на електорат, който вярва, че реалната власт не е в думите, а в ресурсите. Този модел създава усещане за стабилност у едни, но за безсилие и страх у други, и по този начин дълбоко поляризира обществото.

Костадин Костадинов използва конфликтен и силно емоционален стил, свързан с идентичност. Неговата комуникация е изградена върху противопоставяне „ние срещу те“, „народът срещу елита“, „истината срещу предателите“. Психологически този стил мобилизира хора, които се чувстват унизени, несигурни или изоставени от системата. Той дава ясни врагове и прости отговори, което носи силно усещане за принадлежност. Рискът е, че този тип комуникация подхранва радикализация и трайното разделение, а не решения.

Като цяло, всеки от тези стилове отговаря на различна психологическа потребност в обществото – нужда от ред, нужда от сигурност, нужда от смисъл или нужда от изразяване на гняв. Общият проблем е, че нито един от тях сам по себе си не предлага цялостна формула за възстановяване на доверие. Когато стилът изчерпи емоционалния си ресурс, идва нова вълна на разочарование.

– Въз основа на вашите знания, какъв е най-вероятният психологически и политически сценарий за следващите 6–12 месеца?

Най-вероятният сценарий е привидна институционална стабилизация. Психологическото недоверие обаче ще остане, защото то вече е хронично. Напрежението ще бъде латентно и при първа по-сериозна криза то ще се активира. Поляризацията ще се задълбочава, а умерените гласове ще отслабват. Като цяло без промяна в стила на управление кризата ще се възпроизвежда. Пак повтарям, че истинска стабилизация изисква културна промяна.

– Феноменът дезинформация и конспиративни теории е навсякъде. Кои са най-устойчивите психологически „копчета“, които той натиска, и каква е ролята на академичната общност?

Дезинформацията работи чрез запълване на нуждата от смисъл, но подменен. Тя дава илюзия за контрол, като създава привидна принадлежност. Това я прави устойчива.
Социалните мрежи усилват ефекта, като емоцията измества факта. Академичната общност често говори неразбираемо, високомерно или назидателно. Ролята ѝ е да обяснява ясно, достъпно и честно, стъпвайки на емпирични факти. Без това вакуумът се запълва от митове и илюзии.

– Наблюдаваме ли промяна в начина, по който младите хора се ангажират с политиката?

Младите хора не са аполитични. Те са нетърпими към фалш и двойни стандарти. Търсят автентичност и смисъл. Реагират остро на несправедливост и протестират.
За тях политиката има смисъл само ако е автентична и морално последователна. Реагират остро на несправедливост и когато виждат директна заплаха за ценности като свобода, равенство или човешко достойнство, излизат на улицата и протестират без колебание.

Проблемът възниква в момента, в който младите не видят перспектива тези протести да доведат до реална промяна. Тогава енергията не се превръща в радикализация, а в оттегляне. Това оттегляне не е пасивност, а осъзнат избор да не участват в система, която преживяват като затворена и неоткликваща. Вместо да влизат в традиционната политика, те създават свои паралелни пространства – дигитални общности, каузи, мрежи за взаимопомощ и алтернативни форми на участие. Там те намират смисъл, признание и усещане за контрол, които институционалната политика не им предлага.

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Занимавам се с журналистика от 28 г. Кореспондент съм на вестник "Труд" за Великотърновска област. В личния ми сайт "Helios-as" ще намерите интересни четива за здраве, красота, наука, култура, образование, туризъм, изкуство, пътешествия. Благодаря за интереса и приятно четене!