Последни Новини

Силва Василева за поезията на Станка Пенчева

С геофизични методи проучват нов сектор на крепостта Трапезица
юли 25, 2022
Стоманена конструкция защитава Източната могила край Караново, смятана за най-ранната и най-богата гробница в Римската империя
юли 26, 2022
Покажи всички

Силва Василева за поезията на Станка Пенчева

ДАРБАТА, НАРЕЧЕНА ЛЮБОВ
Не се оплаквай в себе си дори!
А благодари –
……………………
че дарбата ти се наричаше любов

Тя пише така, че след всеки неин стих листът остава „овъглен“. Тя пише така, че без да знаят и до днес десетки влюбени повтарят нейни думи, когато търсят споделената взаимност. Тя пише – влюбено, страдащо, остро и неоспоримо, но никога безлично. И живя – съвсем не така, както пишеше. Далеч по-скромно, ненатрапчиво и тихо, но учудващо забележимо преминават дните ѝ – и през „онези“, и през „тези“ години. Живя по собствените си закони – непресмятаща ползите. И неотстъпваща пред изпитанията. Тя пишеше…
Аз съм от тия,
Дето са твърди –
И много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
На страхливите.
„Не ме принуждавай“

Станка Пенчева – родена в подножието на сините скали в Сливенския балкан, попила въздуха на непокорното хайдутство и нежността на крехките силни жени, поема по нестинарския път на поезията с цялата си посветеност и готовност да запази себе си. Истинска. От първите си стъпки по мечтаните пътеки от злато. А то златни се оказали думите, в които душата на поетесата се реела и търсела отговорите на незададените въпроси.
Разнолика и огнена – такава си я спомням от посещенията ѝ в училище и местното читалище. Благодарение на работата си имах възможността да я срещна неколкократно. Последния път – малко преди коварните болежки да я „запрат“ в апартамента с онзи отрупан с цветя балкон, за който говореше така, че дори и без да съм го виждала за мен той доби омайния образ на Висящите градини на Семирамида.
Но преди това – преди това благослови живота си с любов. И я възпя – не с дитирамби и сложни стихоплетства. Тя нея в „живота си я втъка“, „нишка по нишка“, незабелязано. За да ни подари щедро стиховете си. Тези толкова обичани, четени, преписвани, изпети и запомнени стихове. Но и стихове извън канона. Неудобни стихове. Писани от жена не просто муза, достойна за обожание, а от жена, изтъкана от вяра и поезия.
И дали случайно или не, но точно във времето, когато родната поезия функционира в онзи пропагандно-агитационен вид, с провеждане на масови литературни четения и рецитали пред разнолика публика, Станка Пенчева успява да превърне тези срещи в уютни и топли преживявания. В спомен за дом, в майчина прегръдка, в копнеж по любим, летеж след мечта. И в нещо недоисказано и непремълчано.
Поезията на Станка Пенчева трябва да препрочитаме поне по веднъж на всеки четири-пет години, за да преоткриваме смисъла на думите. При първата си среща с нея открих само посланията на любовта. Не обърнах внимание на всичко друго, което откривах през годините след това, а именно – колко плътна, колко богата е лириката ѝ. Харесвах я и смятах, че разбирам всичко. Особено любовта. Но май и нея достатъчно не съм разбирала. А тя го е казала:
Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.

„Цената на доверието“

Поезия-хамелеон, различна за всеки, който я чете, с различни послания в зависимост от това на коя страница е отворен животът на човек. И да, трябва да си признаем, че всеки от нас се е изправял пред избора дали да се засмее или да се разплаче, дали да удари плесница или да помилва. Защото той, животът ни, се случва, докато се опитваме да изградим стабилна представа за него, докато си създаваме основи, върху които да го градим.
Поезия като тази на Станка Пенчева ни кара да живеем. Да живеем сега. Докато животът още не ни се е изплъзнал, да не се страхуваме от смъртта и старостта – те са неизбежни, никой не може да им избяга. И не бива, бягайки от тях, да го пропиляваме в жабли и самосъжаления. Не бива да чакаме, да оставяме живота да изтече покрай нас. И най-вече – да позволяваме измамата да го превръща в лошо копие на оригинала.
Стиховете на Станка Пенчева не поучават и не учат, а с дискретната преживяна мъдрост ни казват, че не бива да позволяваме заради частицата зло, което броди по тази земя, да спрем да бъдем добри. За да срещнем сами добротата. И любовта. Защото над всичко и всички в нейната поезия стои любовта.
Ако трябва да избера заглавие на книга, която да подхожда най-много на поезията на Станка Пенчева, със сигурност бих избрала „За любовта и други демони“. Без необходимостта сюжетът да е по Маркес.
За нея, любовта – различната и многоликата, тя сътвори най-хубавите си стихове. Любовта, в която не забравяш, че съществуваш, а около която изграждаш целия си свят За тази любов Станка Пенчева пѝса с отдадеността на онази зрялост, която не спестява нищо – нито вълшебството от младежкия плам, нито осъзнатата есенна топлина. За нея тя пише с лекотата на преживяла няколко живота богата на обич жена.
Всичко написано щеше да е предвидимо и скучно, до болка познато и повтаряно, ако Станка Пенчева не успяваше по толкова поетичен начин да опише красотата на всяка получена и подарена обич така, както се пише за единствената. Поезията ѝ заявява смело – няма ранна и късна любов, няма праведна и грешна. Има такава, за която могат да бъдат сътворени стихове.
Въпреки неумолимия ход на времето любовта в поезията на Станка Пенчева се осъществява в едно свръхестествено безвремие, където Те не остаряват, а са онези два центъра на света, които се събират в едно – със сигурността, че няма как по друг някакъв начин Вселената да бъде подредена. И стигат до есенцията на любовта, извлечена сред всичките условности на битието. И ако отново направя паралел с Маркес, то любовта е онази давност на безвремието, в която: „Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта.“
Поезия – приказен разказ за неумиращата, за въздигащата обич на жена, за любовта без време и място, без възраст, любов във всяко време и навсякъде, която дава и въздига, която бележи него, избрания с тежкото отличие на съвършенството и с безкористната подкрепа. Защото той има право да бъде победен, но не и да бъде жалък.
За тази обич – орисия, съдба и славослов – Станка Пенчева не просто пише. Тя я живее – безкрайно етично и нежно, но и безкомпромисно твръдо. До степен читателите ѝ да я приемат не като послание, а кото повеля. Повеля за страст от друго измерение, в която дишаш въздуха, излязал от гърдите на другия, но без да губиш себе си и пътя:
Нека други да ме лъже,
Нека ме предаде приятел –
Само ти,
Ти да си длъжен
Да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
Върху вярата си те разпънах…
Ти,
От мойта любов белязания,
Върви, без да се препънеш!
„Ти“

Омаята живот
…капе гъсто слънце върху мен, щастливата

Изграждането на ценностна система е труден и бавен процес. Но Станка Пенчева не се поколебава да извърви дела от този свой път със своите си стъпки. За тази омая – живота – тя дава и взема всичко. Живее по своите си канони и изремения, така, както повелява сърцето. Отличават я талантът и способността ѝ чрез силата на творчеството си да отстоява житейски и естетически позиции във време, когато унифицирането е норма, дори когато става въпрос за нонсенза – унифициране на дарба. И в същото време, независимо от обстоятелствата и превратностите на съдбата, животът и поезията ѝ остават единица мярка за съхранени човешки и етични норми.
С какво спокойствие и осъзната пълноценност на изживяното Станка Пенчева успява да обеме този свой живот преди най-свидните черти „да избелеят“, а най-трайното да се превърне в „беше“. И да го събере в безпощадния „Опис на вещи“:

Осмисления свой живот поетесата (как само не обича тя тази дума, а все се нарича „поетка“) събра в заветното си стихотворение „Послеслов“. Не, не е случайно, че стих именно от тази творба избрах за начало. Станка Пенчева успява да живее и пише така, че послесловът ѝ да се случи живот.
Безкрайно етична, понесла множество несъстоятелни обиди, самата тя останала далече от площадните подвиквания и дюдюкания, непожелала да осребри талант и можене с величествени постове и славословия. Тя, която по незримите пътеки на своя огнен стих:
…бра бодили, както се берат цветя,
че бяха запоени със олово
перата ти, но ти летя…
„Послеслов“

Поезията на Станка Пенчева – ненатрапчиво, но и неотстъпчиво, дава своите отговори за смисъла на живота. Стига само да знаеш въпросите, които да зададеш. Или да премълчиш и благодариш на провидението, че не ги знаеш.
Но със сигурност е нужно едно – да се доверим на внезапния проблясък на интуицията, да направим своя избор и да видим дали любовта ще ни се случи или да я оставим да отмине, ако не е правилната. Да я понесем. И да продължим да живеем… Така както живя и обича Станка Пенчева – по неизмеримите пътеки на огнените си стихове в един свят, „готов за обичане“.

Силва Василева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *