ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ

Академичната етика е понятие, което определя поведението на определен учен и изследовател не само в академичната общност, но и в обществото като цяло. Академичните норми са дефинирани по не съвсем определен начин и носят белезите на морално поведение във всички аспекти на това понятие. Доколко и как тези норми могат да бъдат определяни по безспорен начин е друг въпрос и определено са тема на отделна дискусия и начин на определяне на обществените отношения в тази посока.

В България отскоро законово функционира комисия по академична етика, която е помощен орган към министъра на образованието и науката. Регламентът на този специален орган е структуриран чрез Закона за развитие на академичния състав на Република България. Неговите функции са свързани с осъществяване на определен контрол при провеждането на процедури за получаване на образователна и научна степен „доктор“ и научна степен „доктор на науките“, както и за академичните длъжности в българските висши училища.
Априори възниква въпросът за начина на структуриране на тази комисия по академична етика, която се определя със заповед на министъра на образованието и науката. В практика на формиране на състава на комисията в публичното пространство не са известни критериите за подбор, които трябва да са както ясно регламентирани така и достатъчно високи, за да могат да гарантират определена безпристрастност. На практика подобни критерии не са определени нито в Закона за развитие на академичния състав на Република България и правилника за неговото приложение, нито в друг публичен нормативен документ. Определянето на състава на подобен национален специализиран орган е от особено значение както за неговото функциониране, така и за компетенциите на неговите членове. Същите към момента са в съществуващи трудови правоотношения с определени университети или научни организации, което предопределя пряката им зависимост от техните ръководители, които са и техни работодатели. Не на последно място и пряката връзка между министъра на образованието и науката и ръководителите на висшите училища в България, които имат договорни отношения, свързани с особен тип мениджърски договори. Тези преки и непреки зависимости създават предпоставки за зависимост на този специализиран орган – комисия по академична етика.
В досегашната практика най-често разглежданите казуси са свързани с уличаване в плагиатство и произнасяне с нарочен доклад до министъра на образованието и науката.

В най-общия случай плагиатството се дефинира по следния начин: Плагиатството е претенцията за авторство на произведение, което в действителност е създадено от някого другиго. Въпреки че невинаги може да е свързано с нарушаване на авторско право, плагиатството обикновено се смята за осъдително. От латински понятието „плагиатство“ означава претенцията за авторство на статии, произведения, книги и др., които в действителност вече са създадени от друг автор. Така плагиатът публикува чужда творба или част от нея под свое име. По този начин той започва да придобива незаслужени облаги. В повечето страни плагиатството се наказва от закона. Действащият наказателен кодекс на България (чл. 173, ал. 1) обявява плагиатството за престъпление, като го дефинира така: издаване или използване под свое име или псевдоним на чуждо произведение на науката, литературата и изкуството или значителна част от такова произведение.

В работата на този специализиран орган в България се разглеждат подобни казуси, като комисията следва да определи трима експерти, които във вътрешноорганизационните документи се наричат арбитри. Технологията и процедурата по избор на тези арбитри не е публична и поражда определени съмнения, относно избора и експертизата им. В най-общия случай те трябва да са от същото професионално направление. И не само това. Необходимо е да имат доказани високи компетенции, които да са свързани с разглеждане на конкретния дисертационен труд или съответната процедура за заемане на академична длъжност, В хода на своята работа те трябва.
Липсата, обаче, на каквито и да е правила поставя под особено съмнение както процедурата по избор на арбитри, така и техните действията или бездействия, изготвянето от тяхна страна на качествени становища и способността те да бъдат достатъчно добре обективирани.

Правен аспект на процедурата на действие на Комисията по академична етика към Министъра на образованието и науката
Производството по чл.35 от Закона за развитие на академичния състав в Република България следва да се развие пред компетентния орган, а именно – ректорът на съответното висше училище, а не министърът на науката и висшето образование. В случая министърът, чиито действия са само консултативни и не пораждат правни последствия, си е присвоил съвсем неправомерно тази функция, която правната празнота на закона му е дала.
Относимата в случая хипотеза е тази на ал. 1, т. 1 – необходимо и достатъчно е да бъде доказано по установения ред плагиатство в научни трудове, въз основа на които лицето е участвало в процедура за придобиване на научна степен и е придобило такава. В случая това доказване е осъществено чрез проверка на орган със специална компетентност – Комисията по академична етика към министъра на образованието и науката, след като същият е бил надлежно сезиран. Сезирането за извършване на проверка ясно е разписано в пар.4в от допълнителните разпоредби на ЗРАСРБ, съгласно който сигнали за наличието на плагиатство и/или недостоверност на представените научни данни по отношение на приключили процедури по придобиване на научни звания и за заемане на академични длъжности по реда на този закон, както и за придобиване на научни степени и научни звания по реда на отменения Закон за научните степени и научните звания, се разглеждат и проверяват от Комисията по академична етика по реда на чл. 30, ал. 5 – 12 от ЗРАСРБ. Реализирани са два етапа на проверката по постъпил сигнал – първият етап е относно неговата допустимост, вторият – по същество, относно основателността на изложените твърдения (чл. 30, ал. 5 от ЗРАСРБ). По първия етап се произнася съответна тричленна комисия, назначена от Министъра на образованието и науката (чл. 30, ал. 4 от ЗРАСРБ), като в състава на комисията следва да участва правоспособен юрист. След преценка за допустимост на сигнала, съгласно чл.30, ал.6 от Закона, се възлага на Комисията по академична етика да извърши проверка по ал.4, т.2. Съдържанието на тази проверка, както и изричният текст на чл. 30, ал. 12 (и двете с императивен характер), сочат, че се дължи пълна и всеобхватна проверка, за която Комисията се произнася с доклад до Министъра на образованието и науката. Съдържанието на доклада е точно разписано в чл.30, ал.9 от Закона, а алгоритъмът на работа – в ал.8 – ал. 11, които не са точно спазени. Инициирането на специалното производство по чл.35, ал.2 и ал.3, във връзка с ал.1 на същата норма, е обвързано единствено и само от наличие на визираната от законодателя предпоставка – доказано по законоустановения ред (описан детайлно по-горе) плагиатство в научни трудове, въз основа на който лицето е придобило или е участвало в процедура за придобиване на научна степен.

Разпоредбите на чл. 35, ал. 1, т. 1 и чл. 35, ал. 2 и 3 от ЗРАСРБ, посочени като правно основание за издаването на съответен административен акт на ректора на висшето училище, гласят:
Чл. 35, ал. 1, т. 1 от ЗРАСРБ: Освобождава се от академична длъжност лице, когато бъде доказано по законоустановения ред плагиатство или недостоверност на представените научни данни в научните трудове, въз основа на които е придобило или е участвало в процедура за придобиване на научна степен или е заело или е участвало в конкурс за заемане на академична длъжност;
Чл. 35, ал. 2: В случаите на ал. 1, т. 1 се отнема и научната степен, придобита по реда на този закон, с която е свързано нарушението;
Чл.35, ал.3: Отнемането на научна степен и освобождаването от длъжност се извършват от ректора на висшето училище по реда на Закона за висшето образование и правилника на висшето училище, съответно от ръководителя на научната организация по ред, определен в правилника на съответната организация.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗРАСРБ Академичният състав включва лицата, заемащи академични длъжности във висшите училища и научните организации, както и други лица, определени в Закона за висшето образование, а съгласно ал. 3 на чл. 2 академичните длъжности са: асистент, гл. асистент, доцент и професор. В разпоредбата на чл. 48 от Закона за висшето образование са посочени длъжностите на научно-преподавателския състав на висшите училища: за хабилитирани преподаватели – доцент и професор, за нехабилитирани преподаватели – асистент и главен асистент; преподавател и старши преподавател, на които се възлага само преподавателска дейност на неспециалисти по езиково обучение, спорт, изкуство и др.

Всичко изложено по-горе сочи, че членове на академичния състав на висше училище са асистент, главен асистент, доцент, професор, преподавател и старши преподавател. Анализът на разпоредбата на чл.35, ал.1 от ЗРАСРБ сочи, че същата регламентира изрично хипотезите, в които дадено лице се освобождава от академична длъжност, едва когато е установено по надлежния ред плагиатство. В този случай ректорът на висшето училище в условията на обвързана компетентност, при липса на възможност за преценка, освобождава от академична длъжност лицето (по отношение на което е установено плагиатство), когато същото е участвало в процедура по придобиване на научна степен. Едновременно с освобождаването от академична длъжност се отнема и научната степен, придобита по реда на този закон, с която е свързано нарушението. Съгласно чл. 35, ал. 2, във вр. с чл. 35, ал. 1, т. 1 от ЗРАСРБ разпоредителните действия на ректора на висшето училище са по отношение на лице, заемащо академична длъжност в съответното висше училище, като актът на компетентния орган е с два диспозитива: освобождава от академична длъжност и отнема научната степен. По аргумент на противното, след като законодателят изрично посочва, че отнемането на научната степен е „в случаите на ал. 1, т. 1“, то безспорно следва да е доказано по установения ред „плагиатство на заемащо академична длъжност лице“, след което то следва да се освободи от тази длъжност, т.е. всички разпоредени действия са с адресати лица, заемащи академична длъжност.

Налага се изводът, че компетентният орган по тази процедура е съответният ректор на висшето училище, а не министърът на образованието и науката и още повече някакъв помощен орган.
Обективни обстоятелства, извън правните аспекти
При анализ на работата на тази комисия възникват редица съществени въпроси, а именно: Как Комисията по академична етика си служи с използване в нарушаване на несъществуващи правни доктрини? Или защо хора, на които е поверено да изготвят становища, се оказват, че не познават и не владеят необходимата нормативна уредба?
И тук възникват въпроси, касаещи обвинения в автоплагиатство. За тези, които дълги години отправят такива обвинения, бих искал да поясня – терминът „автоплагиатство“ битува извън българската нормативната база. Човек може да бъде обвиняван за неспазване на закон, правилник, наредба, но да бъде обвиняван в нещо, което не е въведено в закон, какъвто е случаят с термина „автоплагиатство“, е само по себе си далече от правните и научни норми и стандарти. Съществуват различни предложения за въвеждането на този термин. Последното, което ми е известно, е от страна на Българската стопанска камара. Въпросното предложение е представено на следния линк: https://www.bia-bg.com/standpoint/view/28961/ .

Въпросът ми тук има много по-голяма дълбочина от прякото обвинение към автоплагиатство и се отнася до компетентността на хората, на които е възложено да изготвят становища по въпроси за плагиатство. Защото предложението за промяна в закон не е със силата на закон, докато същото не бъде гласувано и прието официално. Така, както прокрадващите се от време на време предложения за връщане на смъртното наказание в България не го правят автоматично действаща наказателна мярка у нас.

И за да не бъда голословен ще цитирам научна статия на проф. Робърт Джордж Купър (Robert George Cooper) (точно цитиране на статията) – изтъкнат научен сътрудник в Penn State University; почетен професор в Университета Макмастър, Канада. Установявайки, че съм цитирал негова публикация, проф. Купър, когото не познавам лично, ми изпрати най-новата си статия по същата тема, така че да мога да я използвам при следващи свои мои бъдещи разработки. Това, което веднага прави впечатление е, че:
напълно новата част, тази, която е различна от предходната статия, е в рамките на два абзаца. Всичко останало повтаря предходната публикация;
повече от половината източници в представената библиография са на авторски трудове на самия проф. Купър;
никой не обвинява проф. Купър в автоплагиатство, плагиатство от авторски и съавторски трудове и „внесени“ текстове на съавтори.

Определяне на т.н. „добри практики“ от комисията по академична етика

От кога в българското законодателство „добрата практика“ има императивен характер?
Позволявам си да обобщя в един въпрос множеството твърдения на членовете на българската комисия по академична етика, защото, на практика, те се обосновават „на добрата практика“, и обхващат твърдения за неточности в цитиранията и плагиатство от авторски и съавторски трудове.

Трябва да уточним, че цитиранията в научните трудове се правят първо, според утвърдени изисквания на съответното висши училища, и второ – съгласно действащия към момента стандарт за цитиране., а именно: БДС 17377:1996. При публикуване в различни научни издания тяхната редакционна политика определя начина на цитиране, както и другите технически изисквания.

Често становищата на арбитрите показват непознаване на правила и норми, в това число използването на косвено цитиране като „представяне на множество публикации и автори, чиито цитирани публикации не третират цитираната теза“. Косвеното цитиране или т.нар. перифразиране, позволява преразказ на цитат или излагане на информация със свои думи. Този вид цитиране прави обобщение на информация с позоваване на няколко източника и се използва при кратко излагане на обемна теоретична концепция, процедура или резултати от изследване, обемни цитати, неприложими за цялостно изписване, както и при цитиране на източник от чужд език, когато авторът не е напълно убеден в собствения си превод – дейности, характерни за всеки дисертационен научен труд. Перифразирането помага на автора да представи подробно ползваните източници и косвено да предаде развитите научни тези. Според Brenda Spatt (Вж. Brenda Spatt, Writing From Sources, 8th ed. Bedford / St. Martin’s, 2011 https://archive.org/details/writingfromsourc0000spat/page/n579/mode/2up), има две основни причини за използване на перифраза, а именно: да бъде представена косвена информация или доказателства, когато няма специална причина за използване на директно цитиране или за да бъде представен на аудиторията точен и изчерпателен разказ за идеи, взети от източници, които авторът обяснява, тълкува или с които не е съгласен и оспорва. Преглеждайки Ваши и на други учени публикации, особено в областта на социалните и обществените науки, установявам, че косвеното цитиране е масова практика и не се счита за плагиатство. Косвеното цитиране е обяснено и в статия, публикувана на сайта на Института за икономически изследвания към Българска академия на науките, видно от следните два линка: https://www.iki.bas.bg/ и https://www.iki.bas.bg/files/Nauchnoto%20citirane.pdf.

Тук добрата практика е отхвърлена от членовете на българската комисия по академична етика като немеродавна. Щях да бъда далеч по-склонен да приема това твърдение, ако същата тази комисия в следващо обвинение не налага като задължителна добрата практика да се изработват разделителни протоколи, въпреки че законовата уредба не ги изисква по съответните процедури.

В различни доклади на Комисията по академична етика се твърди, че: „Предоставянето на разделителни протоколи в такива случаи е традиционна академична практика, наложена далеч преди последните промени в ЗРАСРБ.“ „Добрата практика“ не регламентира задължителния характер и не е причина за последващи рестриктивни и наказателни мерки срещу когото и да било, дори когато тя не е налична в конкретна процедура. Задължителен характер могат да имат само изрично разписани и утвърдени по съответния административен ред закони и правила. Като цяло – прилагането на сега действаща нормативна база към минали действия бих приравнил на Възродителния процес в България (тогава: Народна република България) и времето, в което насилствено се сменяха имена на вече починали хора. Акт дълбоко неетичен и неморален. И отново ще си позволя да дам пример с публикация на действащия министър на образованието и науката Николай Денков. Става въпрос за „Dynamics of Particles on Interfaces and in Thin Liquid Films”, публикувана в „Encyclopedia of Surface and Colloid Science” – нещо, което съгласно сега действащия Правилник за прилагане на Закона за развитието на академичния състав в Република България е недопустимо. Ако следваме логиката на членовете на Комисията, какво значение има кога е публикувано – съотнесено към действащата в момента нормативна уредба това е нарушение.

Дали членовете на Българската комисия по академична етика са си задавали въпроса: какъв би бил резултатът при една предполагаема проверка за наличност на разделителни протоколи на всички депозирани дисертации в България? Затова интересен пример в тази посока биха били публикациите на Николай Денков и в конкретните случаи как точно ще изглеждат разделителните протоколи на:
„Direct Measurement of Lateral Capillary Forces“ с автори: Orlin D. Velev, Nikolai D. Denkov, Vesselin N. Paunov, Peter A. Kralchevsky, and Kuniaki Nagayamaj;
„Formation of Two-dimensional Structures from Colloidal Particles on Fluorinated Oil Substrate“ с автори: Genady S. Lazarov, Nikolai D. Denkov, Orlin D. Velev and Peter A. Kralchevsky;
„Charging of Oil-Water Interfaces Due to Spontaneous Adsorption of Hydroxyl Ions“ с автори: K. G. Marinova, R. G. Alargova, N. D. Denkov, O. D. Velev, D. N. Petsev, I. B. Ivanov, and R. P. Borwankar.

За всяка от съвместните си публикации ли може да се предостави разделителен протокол и какъв е процентът на научния принос на всеки от авторите? Кой точно е авторът на една таблица, графиката или конкретен извод, та при следващото му използване да се цитира – все неща, за които няма как да бъдат създадени подобни разделителни протоколи. Или по аналогия трябва да поставим под съмнение авторството в тези публикации на някой от съавторите и да го обвиним в плагиатство? И какъв е приносът на определен съавтор в конкретна публикация, когато името му е на последно място. Или ако използвам лексиката на българската Комисията по академична етика – всеизвестна е „добрата практика“ водещ автор да е този, чийто принос е най-голям и съответно неговото име да е на първо място. Това твърдение невинаги може да бъде обективно, но в повечето случаи водещият автор е първи автор в конкретна научна публикация.

Лично аз защитавам тезата, че трябва да се работи в екип и тогава резултатите са не само по-добри, но и дават възможност за по-доброто им разпространение. Само че остава отворен въпросът – ако няма разделителен протокол, как се определя дали автор А е преписал от Б или обратното? А именно такива изводи се наблюдават в изготвени становища на редица арбитри – че в общи публикации не може да бъде установено конкретното авторство. На базата на какво са правят подобни изводи никъде не е описано и няма как да бъде направено.

И още нещо – обвинявайки в плагиатство някой, плагиати ли са и всички български и чуждестранни съавтори на конкретния учен, с които той е работил. Съвместната работа с колеги по научни изследвания и разпространението на резултатите от тях в публикации не трябва да се приема като порочна практика, а да се насърчава.
Българската Комисията по академична етика основава свои становища на добри практика, а дали е възможно да предостави списък с добрите практики, които са задължителни, с тези, които са препоръчителни и останалите, които са забранени. Всичко това дава обосновани предположения за необективност и компрометиране на работата на този специализиран орган към Министъра на образованието и науката.

Като плагиатство Комисията посочва в различни свои становища позоваванията на определения, които по същество са приблизително или напълно еднакви в различни източници. Научните определения и терминология в повечето случи не могат да бъдат присвоени на един автор, което води и до невъзможност да бъде посочен един такъв. Или приложенията, фигурите и таблиците, създадени в рамките на проведено от който и да е учен изследване – оказва се, че е необходимо изричното посочване, че са създадени от самия автор. Та всеки учен ползва свои разработки и приложения многократно, без да се посочва като автор, което със сигурност не го прави плагиат.

Интересен факт от настоящия анализ показва, че един и същ арбитър е изготвил повече от едно становище по процедури на един и същ учен, което прави процедурата опорочена и необективна – най-малкото, защото вече е формирал отношение в едно от становищата си.
Липсата на последователност в изготвените становища, избирателното представяне на доказателства, базирани един път на добри практики, а друг път на тяхното неприемане, неизбежно води до поставяне на въпроси, които касаят обективността на процедурата.

Липсата на ясни правила и критерии при избора на арбитри поставя тежки въпроси, свързани с обективността на преценките както на самите арбитри, така и на цялата комисия.
Така при определяне на това какво е плагиатство, можете ли да отговорите на въпроса – арбитрите били ли са рецензенти и доколко познават цялостно процеса? Имат ли те самите и ако да – колко публикации в реферирани системи на Web of Science и Scopus? Същият въпрос с не по-малка сила важи и за авторите на становищата – каква е тяхната публикационна активност или въобще липсва. А това поставя на дневен ред въпроса как са изготвили становищата – по компетентност или под нечие давление.

Именно публикациите на статии в издания, реферирани в световните научни бази Web of Science, Scopus, Springer и др., са обективно доказателство за липсата на плагиатство в трудовете на авторите им. Затова и моят последен въпрос е: щом на базата на направените от Комисията по академична етика изводи и взети решения се твърди, че може да се подведе по този начин научната общност, кой ще се осмели не на думи, а на дело, с цялата юридическа отговорност и последствия от това, да подложи на съмнение и качествата на проверяващите в тези реферирани издания?

Научните статии, които пишем самостоятелно или в съавторство с учени от различни държави, отразяват, анализират или изследват социалните процеси. Простете моя въпрос, но по какъв начин може да бъде дефинирано разделянето на описание на един социален процес в една научна статия, доклад или студия. Това не само на практика е невъзможно, но дори не може да оцени интелектуалния принос на съответния учен, който може да се равнява само на 5% от текста и въпреки това да дава висока научна стойност.