Проф.Венелин Терзиев и проф.Маруся Любчева:

Реформата във висшето образование да е радикална, но не, за да превърне едни университети в изследователски, а други в образователни

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Стратегията за развитие на висшето образование за периода от следващите десет години и нейното обсъжданe ще предизвика гореща полемика.Нейните привърженици и противници ще бъдат достатъчно много и двете групи ще предложат достатъчно на брой и основателни причини в своя подкрепа. Обсъждането този път си заслужава не заради спорта да обсъждаш и коментираш нещо, а и заради това, че това е основата на уреждане на бъдещите обществени отношения. Това казват проф.Венелин Терзиев и проф.Маруся Любчева.
Учените са категорични, че българското висше образование перманентно попада в определени кризисни ситуации и къде с успех, къде с неуспех успява да излезе от тях и да съществува в относително непроменен и не трансформиран вид в последните десетилетия.
„Многото и различните по характер икономически, политически и социални промени в последните години на преход изоставяха темата висше образования или почти я забравяха с очакването тя да не причини или предизвика трусове или неочаквани обрати.
Дефицитите в стратегията са заложени още в началото. Във Въведението на документа липсват препратки към стратегическите документи от национален характер, върху което се базира разработената стратегия, както и връзката и̒ с други стратегически документи като например Иновационната стратегия за интелигентна специализация“, казва проф.Венелин Терзиев.
По думите му дефинирането на основните национални приоритети е може би най-основното действие при създаването на документ от подобен характер и няма как да се организират приоритетите на която и да е система, била тя и най-важната за обществото ни.
„Една стратегия за висше образование трябва да започва и да завършва с качеството на самия процес на висшето образование, защото това е първият и основен критерий, по който можем или не да се „вредим“ в рейтинговите списъци на университетите. Стратегията е започнала с количествени параметри и няма как да не завърши по този начин – с бройки, пъти променян закон и т.н.“, изтъква проф.Терзиев.
Според изследователят колкото и съществена да е връзката със субсидията, която превърна студентите в „ходещ лев“, тя в никакъв случай не е най-съществената за определяне на качеството на висшето образование.
„То много повече зависи от начина, по който тази субсидия се използва. След като се използва за обучение на един, двама или още няколко студенти в една специалност, не е възможно обучението да е ефективно нито икономически, нито социално, нито дори отнесено персонално към потребностите на съответния индивид, освен постигане на заветна, но безполезна откъм знания диплома за висше образование.
Вече доста години се лутаме, за да създадем взаимодействие между бизнес средата и образованието, но с частични и чести промени на съществуващото законодателство, без ясна визия какво искаме и как да го постигнем, резултатът ще продължава да е минимален или с променлив успех. Никакви разговори за дигитализация, за интелигентно развитие, за центрове за върхови постижения няма да ни спасят и няма как да ни дадат възможност да променим ситуацията, в която се намираме и сме попаднали в последния достатъчно дълъг период от време. Промяната ни трябва да е радикална, но не за да превърне едни университети в изследователски, а други в образователни“, убеден е проф.Терзиев.
„И друг път сме говорили и писали, че УНИВЕРСИТЕТ има едно значение и два елемента – изследователски и преподаване на знание са задължителни. Загубата на разнообразието от структури във висшето образование доведе до една своеобразна уравниловка и общо снижаване на нивото, поради стремежа към повече студенти, по-лесни специалности и регулиране на учебните планове според наличния преподавателски състав, а не според нуждите на пазара. Разбира се, излизането извън рамките на баланса винаги може да разруши равновесието, но у нас това беше направено целенасочено и неекспертно, и доведе до очевидно кризисна ситуация. В много случаи това се съпътства с отчетлив дисбаланс по отношение на кариерното развитие, както и с демотивиране на новата генерация учени, изследователи, преподаватели, които да останат в университетите“, коментира проф.Маруся Любчева.
Тя допълва, че трудно се определят приоритети за научноизследователска дейност и в съответствие с тях да се насочи финансиране, ако държавата няма точна и ясна стратегия за индустриалното си развитие или ако тя е направена по същия принцип, по който се развива системата на висшето образование.
„Направленията на изследванията са оставени на вътрешната университетска логика, а стратегическите изследвания се съдържат в опитите на Министерство на образованието и науката да провокират и развиват определени програми и проекти, продиктувани от европейски насоки за развитие. Несъответствията се видяха при прилагането на Оперативната програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ и трудностите при формирането на екипи, които да отговорят на изискванията. Задълбоченият анализ в тази посока ще покаже набор от трудности и непреодолими елементи, които имат наслагвания в последното десетилетие и са резултат както от управление на процесите, така и от настъпилите обективни обстоятелства. Много ясно трябва да се откроят стратегически, национални, регионални и местни приоритети, които естествено могат да бъдат цел на изследователска дейност в различните университети, което ще спомогне същите да бъдат достатъчно точно и вярно определени, а не на последно място и изпълними. Съществуването на стратегия с цели, които са хубави, но неизпълними, е почти непотребна и ненужна никому“, казва проф.Маруся Любчева.
Двамата учени изтъкват, че надграждането на новата стратегия върху анализ на старата за много хора е естествен процес, но ако се забрави, че още през 2000 година е изведен един основен приоритет на икономическото развитие – „икономика, базирана на знанието“. Препотвърдена през 2010 година с идването на идеята за „интелигентен растеж“.
„Знанието и нищо друго е крайъгълният камък на всяко развитие и в негово име трябва да се развие нова визия и да се даде смисъл на мисията на висшето образование, неразделно от изследванията и в пълното му разнообразие – колежи, висши училища, университети, институти.
Предизвикателствата, отразени в Стратегията, са изговаряни много пъти и са същите, каквито бяха и преди пет години и повтарянето им не носи добавена стойност на новата стратегия – повтаряне на добре звучащи фрази, които по-скоро имат смисъл на слогани, а по същество не носят полезност. Нужно е да се ограничат онези, които стоят като пречка пред извеждането на знанието /качественото знание/, на управлението на знанието, на управлението на качеството като основа за постигане на това, което се изисква и се очаква от висшето образование. „Съвременно знание“ може да се произнесе във всеки един период на развитие. Днес ни е необходимо висше знание, което е тясно свързано с високите технологии, дигиталните технологии, с новите модели на управление на икономиката, с висока интелектуална стойност на продуктите на всяко производство, с предприемачески дух, който не зависи само от данъци и такси, а от „внедрения“ по време на получаването на висшето образование манталитет. Крайно остаряло звучи „Повишаване на ролята на науката и иновациите за развитие на конкурентоспособна икономика и за решаване на обществени проблеми“ и ако се върнем години назад, ще намерим този израз в доста документи, свързани с науката“, разсъждава проф.Терзиев.
Той е убеден, че аналитичността на Стратегията е много важна, но не прогнозираща от какво висше образование имаме нужда от днес нататък.
„Защо всички други страни имат своите представители в рейтинговите списъци на университети (колкото и забележки и критики да имаме към тях), ние нямаме своите представители. Защо, въпреки че има много полезни становища и смятаме достатъчна експертиза в тази посока, ние продължаваме да се въртим в кръга на „много университети, малко студенти, ниско финансиране, необходимост от…“, и какво трябва да развием в българското висше образование, за да преодолеем дефицитите. Аналитичността е необходима, но не е достатъчна, за да реши този проблем, а да подскаже или да аргументира правилни и точни решения.
„Развитие на диференцирана и гъвкава система от висши училища… Изграждане на академична общност, споделяща общи принципи, ценности и морални норми“.
Визията за висшето образование вече е свързана с модерно знание, иновации, изследвания и конкурентоспособност. Всичко останало е резултат от действието на структурите в системата и правилното управление на процесите.
Как въз основа на формулираната визия ще преосмислим висшето образование, така че то наистина да произвежда висше знание, потребно на икономиката? Това е основният въпрос“, коментира още проф.Терзиев.
Според учения всички приоритети са добри пожелания. Разполагани в различни документи през целия многогодишен период на преход и активни политически и икономически трансформации.
„Как едновременно ще „повишаваме предприемаческите умения на студентите и преподавателите“ и до този момент науката не е ли била „интегрална част от висшето образование“? В момент, когато всеки с придобито средно образование може да стане студент /от една страна поради демографската криза, от друга поради широко отворените врати и високата държавна поръчка/, приоритетът „достъпът до висше образование“ най-малко не съответства на реалността или поне трябва да се свърже с други параметри, например – финансовите.
Нека кажем на хората във висшите училища кои са приоритетите за „ускорено развитие на икономиката“ и кои са „важните обществени проблеми на национално и регионално ниво“, които се нуждаят от техните решения в образователен и научен план. За да могат да бъдат решавани заедно от висшето образование и бизнес средата или по точно цялата социална среда“, подчертава проф.Любчева.
По думите и целите и мерките за постигане поставят пред системата на висшето образование един прекалено дълъг хоризонт – да се движи бавно и систематично да се опитва да подобрява, да ускорява, да подпомага, да стимулира, да активизира и ако успее да достигне до поставената цел по някакъв начин ще е успех, а част от нея ще се загуби по този начертан път. Естественият подбор при сложените обстоятелства се явява нерационално решение или по-скоро отлагане на решение, което ще очакваме да се случи от само себе си.
„Намираме се на етап, след който ще ни бъде не трудно и дори невъзможно да догонваме останалите европейски образователни системи за висше образование.
Например „Стимулиране на въвеждането на информационни системи с цел повишаване на прозрачността и взаимен контрол на ректорското ръководство и ръководителите на основни звена“ не означава ли, че сме се отдалечили твърде много от системите „университети трето поколение“ и с подобни мерки едва ли ще излезем от тази задънена улица на лошо изпълнявана автономност? По темата академична автономия има колкото привърженици, толкова и противници – но и едната, и другата страна споделят мнението, че тя не функционира според демократичните правила и нейното съдържание е не съвсем добро, а в някой случаи – дори е лошо“, обяснява проф.Терзиев.
Двамата професори са единодушни, че досегашното развитие на висшето образование създава впечатление за решаване на възникнали проблеми „на парче“, продиктувани от различни причини – несъответствия в развитието на академичния състав, демографската криза, неравномерно покритие на специалисти, пренасищане с кадри в определени райони или направления, недостиг на хабилитирани преподаватели, несъответствия с критерии по Европейската и Национална квалификационни рамки, отлив на желаещи да се занимават с научна и изследователска дейност, трудно кариерно развитие в академичните и научни среди, нерационално определяне на критериите за кариерно израстване /преподавателски и научни/ и ред други.
„Все въпроси, които действително се нуждаят от решения, но ако не се анализира техният генезис, трудно може да се вземе цялостно решение за постигане на високо качество на висшето образование. Качеството на висшето образование се определя от нивото на знания (плюс умения и компетентности), достигнато в определен етап от време и с определена диплома. От своя страна качеството на знания се определя от няколко фактора – качество на преподаватели и модели на преподаване, качество на учебни планове и програми, съотношение между теоретична и практическа подготовка, съотношение между продължителност на образованието и изходните показатели за знания. По всеки от тези фактори съществува набор от критерии и показатели, които имат своята национална основа, но и с достатъчно на брой индивидуални особености в отделните структури. Ние често наблюдаваме разминаване между националните и индивидуалните изисквания, критерии, показатели, както и практиките в тяхното постигане, които поставят академичната общност в зависимост от модели, които не са особено подходящи за висшето образование, или в зависимост от хора, получили високи позиции и еднолично определящи правилата“, казват изследователите.
Те коментират структурата и функционалността на висшето образование.
„В исторически план висшето образование у нас отговаряше на традиционно наложена структура – колежи, висши училища, институти и университети. Промяната, наложена през 1999 година, превърна всички структури на висшето образование в университети – на пръсти се броят самостоятелните колежи и висши училища. Направи се опит за унифициране, което създаде определен дисбаланс както в преподавателската част, така и сред студентите по региони, а също и в научните изследвания. Ясно се диференцира висшето образование по регионален признак и едва ли не се откроиха две категории – такива в столицата и извън София. Качество на знания – различно, качества на преподаване – различно, затихващи функции на научноизследователска дейност и стремеж единствено към наукометрични изследвания /данни/, свързани с изискванията за процедурите за хабилитация и недостатъчно внимание на преподавателската дейност. Това отдалечи академичния състав от истинските критерии за кариерно развитие, въпреки честите законови промени в тази област. В много университети се появиха недоразумения, свързани с устройването на лектори, хабилитационни процедури, разделяне на хабилитираните преподаватели на ВАКовски и не ВАКовски и ред други“, подчертава проф.Терзиев..
Той е убеден, че предложението за разделяне на университетите на изследователски и образователни е несъстоятелно най-малко от гледна точка на значението на думата „университет“. Освен това връщането на разнообразието в структурите на висшето образование може да реши проблемите, да диференцира образователните степени и така да облекчи всички процедури, както и да създаде една реална среда за развитие без противоречия и конфликтни ситуации.

Учените разглеждат и преструктурирането на образователните степени и програми.
„Целесъобразността от въвеждането на бакалавърска и магистърска степен е доказала ефективността си. Необходима е промяна по отношение съдържателната част на обучението, както и съотношението между продължителността на бакалавърската и магистърска степен. Преповтарянето на информация и съдържание от бакалавърските в магистърските програми за съжаление е често явление в момента. „Силата“ на магистърските програми се губи, а трябва да бъде обратно – широк профил в бакалавърската степен и силен специализиран профил в магистратурата. Широко разпространената разнопосочност между бакалавърските и магистърски програми допуска получаване на дипломи в крайно различни области, неподплатени с достатъчно фундамент и специализирани знания“, подчертава проф.Любчева.
Според колегата и някои професионални области е възможно бакалавърско образование да се получи за три години /така нареченото бързо образование/, но в други това е невъзможно. Трябва да се изградят експертни групи по професионални направления, които да обсъдят тази възможност максимално обективно и задълбочено. Много по-строго трябва да се подхожда към определяне на магистърските програми и техните учебни планове и програми. „Сегашното ниво на тези програми в някой от случаите е незадоволително. Тук също качеството на подготовка и качеството на придобитите знания трябва да са водещи“, допълва проф.Терзиев.
Според него автономията на висшето образование създава конфликти, които трудно се решават от една страна, а от друга, създават предпоставки за извънзаконови действия, които не могат да се преодоляват. За съжаление автономията се превръща в някои случаи в самоуправление и самодостатъчност, незачитаща моралните и етични норми и критерии. Разделянето на университетски елити и останали преподаватели е явление, което изкористява принципите на универсализма.
„Автономията трябва да съществува както и досега е определено в Закона в академичната част – преподавателска и научна, но в администрирането на университетите /структурите на висшето образование/ трябва да се даде възможност държавата да има своето влияние и намеса – както при определяне на приоритети за научни изследвания, така и за разпределяне на видовете поръчки за обучение и за финансов контрол. Това ще стане съвсем естествено при евентуалното преструктуриране на системата, но трудно ще бъде прието“, казва проф.Терзиев.
Двамата изследователи напомнят, че трябва да се отдели специално внимание на преподавателската дейност.
„Съвършено нови специалности, нови учебни планове и програми, обърнати към нуждите на бизнеса и обществото и в съответствие с националната стратегия за интелигентно развитие, както и съвършено нова стратегия за акредитация.
Въвеждане на изисквания за преподаване на чужд език.
Категорично въвеждане на дигитални модели в преподаването, както и създаване на дигитална инфраструктура за обучение.
Категорична промяна на кредитната система (т.е. правилното ѝ функциониране).
Ясни регламенти за кариерно развитие и регламентиране на различните степени. При университетите – да се определи съотношение между двата елемента – преподавателски и научен. При висшите училища – само преподавателски, като се установят ясни и точни критерии, които няма да допускат издаване на псевдомонографични книги, нямащи нищо общо нито с преподавателската, нито с научната дейност. Да не се допускат порочните практики на „приятелските журита“ и цялостна промяна в процедурата“, съветва проф.Любчева.
„Установяване на съответствие с националните приоритети за икономическо развитие и целево финансиране по приоритети (национално ниво).
Свобода за фундаментални изследвания при съвместно финансиране от държавата и университета.
Обособеност на изследователската дейност в хуманитарната област (особеността тук се състои във факта, че инфраструктурата за публикуване е недостатъчна, а публикуване в редица хуманитарни области не представлява интерес за чуждестранни издания).
Изследователска дейност за индустрията с отчитане на ефективност и икономически ефекти.
Въвеждане на изискване за изграждане на партньорски мрежи между структури на висшето образование както и между структурите на висшето образование и индустрията биха били добра предпоставка за интегрираност и синергизъм както в образователната част, така и в научната“, коментира проф.Терзиев, който е за ясни критерии за кариерно развитие в науката.
„Създаване на необходимата инфраструктура за публикационна дейност. Независимо че сме част от общото европейско образователно и научно пространство, нормално е да имаме издателска инфраструктура за българската наука и на български език.
Очевидно е, че отсъствието на българското висше образование от международните рейтингови листи изисква съобразяване с международните критерии за оценка и наложените стандарти, като не можем да се оценяваме по домашному, да се хабилитираме по домашному и да се чудим защо отсъстваме от тези международни класации“, казва проф.Терзиев.
Проф.Любчева апелира за достигане на европейския стандарт за финансиране на науката.
„Определяне на единни стандарти за финансиране според качеството на образованието в различните по вид структури, без да се определя финансовия принос на един студент.
Приоритетно финансиране на професионални направления, определени като приоритетни в икономическото развитие на страната ни.
Регулиране на държавния прием в зависимост от качеството на обучението.
Минимални такси за вход в системата на висшето образование.
Преосмисляне на приема на чужди студенти.
При финансирането на научната и изследователската дейност на университетите да се има предвид ролята им в различни партньорски мрежи и при водеща такава, те да бъдат допълнително подкрепяни.
При финансирането на научната дейност да се има предвид собствения принос на университетите, както и тяхната колаборация с бизнес средата“, казва проф.Любчева.

„Всички тези процеси са достатъчно сложни, за да могат лесно да бъдат анализирани и да бъдат предлагани лесни и бързи решения, но решенията сега трябва да бъдат достатъчно обективни и определящи перспективата на случващото се“, заключава проф.Терзиев.

Проф. доктор на науките Венелин Терзиев

Завършил е  висше образование в Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас с квалификация инженер-химик, а по-късно и Счетоводство и контрол в Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов. Повече от 13 години работи в различни структури на Министерство на труда и социалната политика на различни йерархични нива. В момента е изпълнителен директор на „Реставрация“ ЕАД към Министерство на културата.
Има присъдени три научни степени доктор на науките по икономика, национална сигурност и социални дейности. Редовен професор е във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София и Русенски университет „Ангел Кънчев“.
Неговите научни и изследователски интереси са свързани със социалното управление, социалните политики, пазара на труда, образователните политики и технологии, както и управлението на човешките ресурси.
Имат над 200 научни публикации в реферираните системи на SCOPUS и Web of Science.

Проф. д-р Маруся Любчева

Завършила е образованието си с професионална квалификация „инженер-химик“, специалност „Технология на полимерите“. От 1972 г. е докторант във бургаския Висшия химикотехнологичен институт „Проф. д-р Асен Златаров“. През 1977 г. доктор и има над 50 научни публикации в реферирани списания, множество публикации в националния и местния печат.
В периода между 1977 и 1987 г. е научен сътрудник. Доцент от 1987. От 1989 до 1991 г. е декан на Отделението по следдипломна квалификация в Университет „Проф.д-р Асен Златаров“. Била е декан на Факултет „Органични химични технологии“ от 1991 до 1993. След това до 1995 г. е ръководител на Катедра „Материалознание“ в същия университет.
От 1991 до 1995 г. е бургаски общински съветник. От 1995 до 2005 г. е заместник-кмет на Община Бургас. От 2005 г. е депутат в 40-ото народно събрание. На 1 януари 2007 г. става член на Европейския парламент от България до 2009. От 2013г. до 2014г. отново е евродепутат.
Доц. Маруся Любчева е член на 4 комисии в Европейския парламент: Комисията по международна търговия, Комисията по бюджетен контрол (пълноправен член), и Комисията по бюджети и Комисията по правата на жените и равенството между половете (заместник-член). Тя е член и на Делегацията в комитетите за парламентарно сътрудничество „ЕС – Казахстан“, „ЕС – Киргизстан“ и „ЕС – Узбекистан“ и за връзки с Таджикистан, Туркменистан и Монголия и заместник-член в Делегацията в Комитета за парламентарно сътрудничество „ЕС – Украйна“. Тя е почетен професор.