​​​​​Изследователят представя интересни факти, свързани с монетосеченето през Второто Българско царство и ги съпоставя със съвременните пари и финансови операции

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Нумизматът д-р Стоян Михайлов от Националния археологически институт към БАН във Велико Търново проучва паричните знаци и разплащателната система, която е действала по времето на Второто Българско царство. Изследователят споделя интересни факти, свързани с монетосеченето у нас през Средновековието и ги съпоставя със съвременните пари и финансови операции.
„Основата на паричната система през XIII век е бил визинтийския перпер или хиперпирон на гръцки език. Теоритичното тегло на тази монета е било 4,50 грама, а златното и съдържание – около 16-17 карата. Този златен перпер вероятно се е равнявал на приблизително 400 медни монети сечени при управлението на българския цар Константин I Асен (1257-1277)“, споделя д-р Стоян Михайлов.
По думите му по времето на Второто Българско царство -XII-XIV век, в България са използвани основно тези два вида монети. През разглежданата епоха от 200 години съотношението между едните и другите се е променяло многократно. Още в Древна Гърция, а след това и в Римската империя в монетосеченето се наблюдават тенденции на инфлация. След всяка парична реформа, която поставя някакъв стандарт, започва постепенно обезценяване на тези пари по различни причини. Това винаги е водило до обезценяване на съответните монети изразено във влошаване на тяхното метално съдържание и намаляване на теглото им.
„Такива тенденции е имало и по времето на Второто Българско царство. След парична реформа, която е извършена в края на XI век във Византия, са въведени въпросните корубести монети от злато и мед. Във Византия тази система с редица промени е функционирала до края на съществуването на империята. С възстановяването на Българската държава, продължило използването на византийската парична система. В началото не се отсичат монети от името на българските владетели, а са били копирани и издавани паричните знаци, които циркулират и във Византия“, коментира д-р Стоян Михайлов.
Изследователят посочва, че пръв цар Иван-Асен II (1218-1241 година) започва да сече монети със своето име, но по-скоро по изключение като е издал специални емисии по повод победата си над Теодор Комнин. Докато при цар Константин I Асен (1257-1277 година) вече е било организирано регулярно монетосечене и то в столично Търново. Интересен факт е, че с името на българския владетел се произвеждат само медните монети, а златните монети продължават да са имитации на реалните византийски образци.
Според нумизматът този факт се обяснява със стремежа да се ползва престижа и сигурността, която са давали тези пари. Те не са били само византийски в този период. Самата Византия е бил крупен търговски и финансов партньор, а нейните парични знаци са се ползвали в международната търговия. Тогава византийските монети са били универсално разменно средство, което са използвали почти всички на Балканския полуостров и в Източното Средиземноморие. За това свидетелства и фактът, че след четвъртия кръстоносен поход западните латински рицари, които превземат Константинопол през 1204 г., не започват да секат свои монети, а продължават да издават същите византийски парични знаци.
„Явно за онова време не е било толкова важно владетелите да си сложат името върху монети, а по-значима е била икономическата им роля. По това може да се предположи, че тогавашните финансови власти са предпочитали да продължат да използват нещо, което е познато, вместо да създават ново и то да не бъде добре прието. Освен това политическата обстановка през XIII-XIV век е била много динамична и реално едни и същи земи често са преминавали от една политическа власт в друга. И ако тези държави са имали различни парични системи, това силно би затруднило финансовата система, събирането на данъци и извършването на разплащания“, изтъква д-р Стоян Михайлов.
Интересен е опитът за сравнение между споменатите златни препери от XIII век и сегашния български лев. Ако се съпостави формалната метална себестойност на перперите със съвременния български лев, излиза, че една златна монета се равнява на около 200 лева като не се взема предвид нейната нумизматична стойност. Една бронзова монета на цар Константин I Асен в средата на XIII век пък се равнява на около съвременни 50 стотинки.
„В Средновековието не само във Византия и на Балканите, но и в останалите части на континента стойността на златото, вложено в монетата, отговаря на нейната стойност като паричен знак. Докато сребърните монети могат да бъдат надценени или подценени с до около 20 %, което означава, че материалът, който се влага в тях е по-скъп, отколкото им е курсът или обратното“, уточнява д-р Стоян Михайлов.
Запитан какви финансови сделки са се извършвали с перперите и с медните монети, специалистът разкрива, че това са били различни покупко-продажби, изискващи значително количество злато, както и много дребни финансови операции.
„С един перпер е можело да се купят две овце или едно прасе, или около 25 кг сирене, или около 50 кг осолено консервирано свинско месо, или около 150 кг жито. Земеделската продукция тогава е била по-скъпа, защото добивите са били по-ниски, а производството много по-трудоемко. Срещу един перпер е можело човек да се сдобие още с два-три ножа, или с по-обикновени ботуши или обувки“, изброява нумизматът.
Д-р Стоян Михайлов допълва, че вероятно по времето на цар Константин-Асен около 6 медни монети или днешни 3 лева е струвал килограм хляб. Малко хора са си купували хляб, повече са си го приготвяли.
„Ако се направи аналог между икономическите закономерности през Средновековието и съвремието ни е, ясно се вижда, че най-скъпото нещо е ръчния труд.
Например цената на една копринена везана дреха или бижута през Второто Българско царство са стрували 2-3 перпера и нагоре“, посочва изследователят.
През XIII век стойността на муле или магаре е била 2-3 перпера, за вол и крава стопаните са плащали по 5 перпера, обикновен кон е струвал 10-20 перпера, а цената на обучен боен кон скачала от 30 до 90 перпера.
Стойността на икона, ако не е украсена с благородни метали била най-често между 1 и 7 перпера.
Макар и рядко през средновековието продължават да се използват роби, като за зрял човек се заплащало 20-30 перпера.
С медни монети се заплащали дребни ежедневни покупки или такси.
„Много трудно са се печелили пари през XIII век. Хора, които са се занимавали със земеделска работа са изкарвали по 1-2 перпера на месец. Ако предположим, че някой би искал да има стопанство и реши да си купи около 200 декара земя е трябвало да заплати за нея около 40 перпера, 10 перпера за чифт волове, още поне 4 перпера за семе за посев. Знаем, че само железния лемеж на един плуг струва половин перпер. В подобен хипотетичен пример сметката показва, че за стартирането на земеделска дейност са били необходими най-малко 60 перпера. В миналото е действало правило според което не се е засявала цялата земя. Обработват се 2/3-ти от нивата, а 1/3-та остава незасята, за да почива и да не се изтощават площите. Така от 150 декара е можело да се изкарат около 2-3 тона зърно, а печалбата от тях е 20 перпера. Плащало се и около 10 % данък, друга част от печалбата отива за храна на фамилията и за воловете. Така възвращаемостта от инвестицията в размер на 60 перпера излиза около 10 %“, разкрива д-р Стоян Михайлов.
От запазени средновековни документи се заключава, че през Средновековието като цяло заплащането на труда не е било на месечна база, както се среща най-често днес. При дълготрайни трудови взаимоотношения то е било веднъж годишно. При някои занимания възнаграждението се давало след извършване на договорената работа.
„От известните данни се знае, че във Византия през XIII век годишната заплата на обикновените войници е била около 40 перпера, а на моряците близо 20 перпера. В тези граници са били и доходите на обикновените свободни земеделци, които са обработвали своя собствена или наета земя. Следователно преобладаващата част от семействата са разполагали с между 1-3 перпера месечно или това са 200 – 600 днешни лева“, споделя нумизматът.
Занаятчиите са печелели далеч повече. Дърводелци, ковачи, грънчари са изкарвали средно по 5 до 10 перпера на месец. Докато златарите, лечителите, учителите са били още по-високо заплатени. Заплащането само на преглед от лекар е тръгвало от един перпер. Лечението коствало много повече и много малко хора са можели да си позволят такава услуга.
Сериозни доходи са си докарвали писарите, защото много са се ценели грамотността, боравенето с документи. Написване на едно писмо на гръцки език например също е струвало един перпер. Висши военни и административни ръководители са имали осреднени месечни доходи, надхвърлящи 100 перпера.
„Най-доходоносното занимание обаче е било да си господар. Богатите през Средновековието са трупали бижута, които са били не само знак за престиж, но и вид спестявания, защото реално са представлявали пари в брой. Такива били и златните прибори, както и скъпоценностите за интериорна украса. Така ювелирното изделие освен, че се използва в ежедневието, то е било и бързо ликвидно средство, което е служело и за разплащане“, подчертава в заключение д-р Стоян Михайлов.