Последни Новини

Мечтите-осмисленият път към постигнатите цели

Писателят Асен Сираков пред ученици: Не може без лаптоп и без книги, четенето  е важно, за да разграничим вярно от невярно в интернет
февруари 9, 2023
Романът “Любовни лабиринти” на Петя Йотова завладява читателите в навечерието на 14 февруари
февруари 13, 2023
Покажи всички

Мечтите-осмисленият път към постигнатите цели

СИЛВА ВАСИЛЕВА

„Как се опази?“ – попитах преди време автора на тази книга. И не получих отговор. „Как оцеля и успя да запазиш човешкото в себе си – въпреки титлите, постовете и позициите, които обикновено изваждат на показ другите наши лица? Въпреки хората, които нѐ такъв искаха да бъдеш?“ – продължих да упорствам в любопитството си аз. Отговор на тези свои въпроси така и не получих. Не беше и нужно. Отговорите бяха закодирани в паметта на възправилия се над родното Севлиево Балкан, в лоното на който е нужно да бъдеш човек достатъчно честен и силен, за да отстояваш и продължаваш по предначертания път; пулсираха в ритъма на онзи неприкосновен микросвят, който само най-близките до тебе хора могат да усетят и да създадат; надничаха изпод натрупаната в душата болка на мъж и неугасналите мечти на момче, за да оживеят в откровеността на всяко изповядано върху светещия от екрана на компютъра бял лист слово за несподелени думи и безумно смели стремежи.
Странна, горчива меша̀вица от разбъркани мисли и подредени слова, ярки разсъждения и приглушени тонове, изградени домове и съборени зидове, светлини на градове и на звезди. Надатомни съждения, объркващи порядъка на привичната подреденост, събарящи обозримата и здраво крачеща по земята логика на натрупаното в хилядолетната човешка история познание. Необичайни изречения непривично подредени в неочаквани съждения и изводи. Разтърсващи и омиротворяващи, галещи и стряскащи, но най-вече – замислящи, тези думи изграждат парченцата от образа на онзи друг професор Венелин Терзиев – неподозиран, различен и мъничко плашещ с размаха на отстояващото собствената си траектория пътешествие. Събрали ярост и нежност, илюзия и реалност, неговите емоционални преживявания водят читателите към невъзможната действителност, където силата на земното притегляне дава усещането за полет. Болезнено различни и неотстъпчиви, думите послания, „отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години“, са видимата част от айсберга живот, в който срещите никога не са случайни, а стиховете и музиката са тази естествена част от нас, която прави дните ни по-смислени и по-смирени.
Наричат ги „ецелисета“, „литературни импресии“, дори „опити за критика“. Аз, признавам си, така и не открих едно цяло понятие, в което да ги побера. Може би защото много повече от казаното и написаното в тях се долавят моралните и нравствените търсения на човека Венелин Терзиев, усилията му да вникне и импровизира в необикновени ситуации и да ни представи своите съждения за недоизказаното и премълчаното, за това, което трябва да ни замисли. Част от тях са таени с години ра̀змисли, надскочили ежедневието и битийността. Други се раждаха като продължение на деня и изплитаха онези невидими нишки към безкрайния свят на събираните с години емоции и знания. Прелюдии към същността на днешния ни ден, в тях откриваме най-човешките послания на преклонение пред хората на духа и на ума – тези, с които е имал шанса и възможността да се срещне и тези, от чиято всечовешка мъдрост е черпил знания за света около себе си. Долавяме нескритото възхищение пред необятния свят на творците и мислителите, изградили другостта на различните култури и пътешествието на собствените му мисли сред тях.
В тези свои текстове Венелин Терзиев не е професорът, не е преподавателят и ученият. В тях той е повече от мисъл и чувство. Във всяка от литературните импресии той застава пред собствената си съвест с оголени до кръв сетива за случващото се, безкомпромисен към себе си и към околните, изискващ и отстояващ това, което в неговата ценностна система е норма за човечност.
Едва ли някога ще чуя отговор на своите въпроси. Защото нито самоцелното оцеляване, нито примирението и покорството са стояли някога пред проф. Венелин Терзиев като необходимост и изискване за живеене. Доказва го всеки ред в литературните му импресии. Емоционално честна и кървяща, днес тази книга поема към вас – нейните читатели, за да си подарите взаимност, а и за да бъде запълнена онази необходимост от общуване, която е мерило за духовност и избор на жизнена позиция. Във всяка своя стъпка дотук тя е водена от силата на вярата, за която е нужно да имаш не само смелост, но и характер, за да можеш да отстояваш и устояваш.
Трудно можеш да прекършиш и събориш човек, който гледа себе си през света. Но дори и това да се случи, съборените душѝ се изправят тогава, когато са вселени в хо̀ра, които не се страхуват да носят своя избор със себе си. За да тръгнат отново – невъзможно непреклонни и настоятелни.
Пречистени.
И изправени.

 

Другите за книгата:

ДУМИ ЗА РИСКА И ЗА СИЛАТА ДА СИ РАЗЛИЧЕН

Дали защото професията ми изисква с малко думи да казвам много неща, или защото в последните години се наслушах на много думи не казващи нищо от овластени хора с високи постове, но с дребни души, събраните в есеистичните произведения на проф. д.н. Венелин Терзиев, открих силата на човек да понася риска да е различен. И то по един достоен начин, присъщ на духовно извисените, стърчащи хора, брулени от силни ветрове и бури. Тези, които въпреки дълбоките рани от обиди, лоши думи и клевети, от които боли и болката оставя дълбоки белези, остават изправени. За тях Терзиев пише: „…не се научих да различавам хората с лошите думи. За душите им не смея да съдя, а ги приемам и преглъщам с болка и тъга, затова, защото са ги похабили. Как да обясним на неразбиращите, че щастието е в добрите думи, и как да им обясня, че онзи поглед на радост и на опиянение в очите е отреден само на тези, които са с добри думи надарени да говорят“. /Из есето „Думи за добрите думи“.
Дълбоко проникват размислите на Терзиев в сърцето и ума, които вечно спорят кой да води по пътеката към щастието и мечтите – целта на всеки наш живот. И може би, съвсем неочаквано за мнозина, ученият проф д.н. Венелин Терзиев избира сърцето, защото избрания от него път е най истинския, най-верния, отговарящ на неговата същност.
„Ако трябва да преследваме нещо истински, то това са нашите пътеки. И ако можем – нека да направим така, че те да са онова смислено очертание на времето, през което сме стъпвали по тях, и онази мъдрост, която сме събирали и трябва да оставим на децата си. Мечтите са част от тези пътеки, но немалка част от това е осъзнаването как да вървим по тях и с кого. Дано сме намерили верните човеци и верните пътеки и ако не сме го сторили нека продължаваме да търсим и намираме“ (Из есето „Пътеките на живота“)
Пътуване към себе си по трудната пътека, така бих определила книгата на Венелин Терзиев, защото показва как един изключително ерудиран човек използва силата на добрите думи, съчетани с мъдростта на наши и чужди класици в поезията и прозата да отстоява на риска да е различен. Такива думи и отношение укрепват и най-разкъртените зидове на душата. Изпитана истина!

Минка Минчева, гл. редактор на в. „Росица“, Севлиево

 

ДРУГАТА СТРАНА НА ЕСЕТО

Усещане за дълбоко противоречие се е настанило в мен и ежедневно генерира тревожност. Сякаш в инстинктивното търсене на истината съм се оплел в разнопосочността на тезите и респектиран от тяхната устойчивост съм все по-объркан. Дали наистина аз сам кова̀ своето бъдеще, или, каквото и да правя, ще се случи това, което е писано!? Постигане на цели ли е животът или онова, което ни се случва докато вървим към тях (простете перифразата на Джон Ленън)!? Ако е второто, защо просто не пътуваме!? Безцелно! Без очаквания! Тайната на душевния мир е в липсата на очаквания, твърдят будистите. Душевният мир еквивалент ли е на щастие? В щастието ли е смисълът на човешкия живот!? „Животът се разминава с философията: няма щастие, ако няма безделие – удоволствие доставя само онова, което не е нужно.“, твърди А. П. Чехов и се допълва в друга своя мисъл: „Смисълът на живота е само в едно – в борбата“. Борба с какво? Със себе си!? Със злото!? Кой съм аз? Кое е злото?
Същите въпроси вълнуват Венелин Терзиев в неговите есета. Разглежда ги. Опипва ги с надежда да открие кухина, в която отговорът е заспал. Понякога дори ги смачква за да види дали ще се изправят непокътнати. Търсенето му е нестандартно, но елегантно подкрепено с поетични текстове – опити на други автори да проникнат отвъд битието, отвъд въпросите. Там, където инстинктите са вредни, рецепторите – недостатъчни и мисловното губи всякакви опори – всичко може да е друго.
Колко изгреви и залези пропускаме докато преследваме стандарта на живот на някой друг? Това нашият живот ли е наистина или сме се фиксирали в камък на Сизиф? Въпроси с непонятна Открива ги и обединява. Натрупва гласовете им. Придава им онази мощ, черпеща сили от недрата на обединеността. Защо го прави? Дали се надява да създаде най-после онази машина, която да отговори на въпросите за смисъла на живота и за всичко останало (Дъглас Адамс е прекрасен!)!? Страхувам се, че отговорът ще е „42“ и съм сигурен, че Венелин Терзиев има сходни опасения.
Поезията в есетата на Венелин Терзиев е тяхната друга страна. Той гребе напосоки от нея, за да покаже на читателя онези послания, които я осмислят и могат да я върнат отново в ежедневието ни. Да открием себе си в другата страна на есето – поезията, която събужда въпроси и ни прави мислещи хора. Кара ни да живеем нашия живот, а не този на някой друг.
Това, което не е наше, не ни радва. Уж се стараем. Уж нещо постигаме. Трупаме неудовлетвореност. Ставаме зли. Губим поезията в живота си и забравяме другата страна на есето – въпросите, които ни отрезвяват.
Някакво перпетуум-мобиле е открил Венелин Терзиев – въпросите, генериращи поезия и поезия, задаваща въпроси. От двете страни на едно есе.

Тони Теллалов

 

ЗА ДА ДОЙДАТ ОТНОВО ПРИ НАС ДОБРИТЕ МЕЧТИ

С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг пътq за да стори път на новия живот.
Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.
Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.
Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.
За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.
Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.
Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.
Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.
Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.
…..
Всичко това събрах в купчина прииждащи мисли и връхлитаща чувствителност, в редички от думи, които придават определеност и смисъл на изреченото по един по-особен начин, който няма претенции за нищо друго, освен за истина и искреност на написаното.
Спомоществователи в предаването на тези думи станаха Tetradkata.com – място, чрез което можем да съхраняваме и споделяме онова, което създаваме – без предразсъдъци, с вдъхновение и амбиция за коректност и последователност. Иван Христов, Калоян Христов, Лъчезар Йорданов и Габриела Христова – благодаря!
Изисканото и интелигентно звучене на поизгладените с ихтимански хъс текстове е част от усещането, което създава прецизното редактиране на тези неочаквано придошли на гости текстове от една жена с елегантен вид, който не започва от открояващото присъствие на цветността на обувките, а е и в една особена интелигентност на душата ѝ – Силва Василева.
Литературният ореол дойде доста по-късно от една неслучайна среща с една достолепна жена, за която подреждането на думите е еманация на нейната взискателна чувствителност – Иванка Павлова. Претенциозното достигане до читателите на литературно списание стана при възможното съчетание на картини с думи и багри и не без помощта на свободолюбивия дух на безспорно смелата Габриела Цнева.
Знаем, че журналистиката, особено тази в радиото, си служи с къси и прости изречения. Преди повече от две години още една такава неслучайна среща постави на изпитание сложността на изказа ми и се опита да го вразуми, но за кратко и му помогна да остане непокътнат върху страниците на най-стария ни регионален вестник. Срещите бяха дълги и кратки, мислите в различни посоки, но текстовете оставаха обладани от невъобразимо сложния си хаос във вестникарските страници и с риска на журналистическата строгост на главния редактор Минка Минчева.
Приумиците на младия фотограф, а иначе електроинженер и учител в една професионална гимназия – Божидар Генков, попълниха усещащата се тишина след изречените думи и дописаха недоисказаните.
Предизвикателството да придаде приемлив образ на това получило се нещо неслучайно отиде при младия и напорист архитект Десислава Димитрова.
Всичко това поднасяме с молбата да простите нашата смелост на хора, които в своето образователно начинание са отделили време за инженерната и техническа подготовка и да не наказвате нашата дързост с безмълвие. Ние ще приемем и вашето дълбоко отрицание, и вашето възклицание към човешката ни доброта.

БЛАГОДАРЯ ЗА СЪПРИЧАСТНОСТТА И СМЕЛОСТ ДА ПОСТАВИТЕ ВАШИЯ ЕНТУСИАЗЪМ И ИМЕ ПОД ТАЗИ КНИГА НА МЕЧТИТЕ!

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено от копиране !!