ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

В България официално монетосечене и „национална валута“ историческата наука регистрира през XIII век. По време на Първото българско царство се използва византийската монетна система. А до XIV век във Византия, в държавите на Балканите и дори в италианските републики, официална парична единица е византийската златна перпера. Това разказва нумизматът д-р Стоян Михайлов от Националния археологически институт към БАН във Велико Търново.
Поводът за коментара на специалиста, който е доктор по средновековна и византийска нумизматика е, че преди дни Европейската комисия и председателят на Еврогрупата подписаха Меморандум за разбирателство с България, които ще позволят на България да започне да произвежда монети евро, когато получи одобрение за присъединяване към еврозоната. От Министерството на финансите изтъкнаха, че тези стъпки засягат сеченето на определени количества пробни монети с изображенията на общите страни на евромонетите и избора на националните дизайни на българските евромонети.
Д-р Стоян Михайлов допълва, че през Средновековието сеченето на монети в Европа е било добре развито. Освен това вече функционирали пунктове за обмен на пари, в които се изпълнявали подобни на сегашните банкови операции.
“През Х век все пак има находки в Преслав на имитации на съвременни византийски типове, а по-късно, през ХI век се секат имитации на официалното монетосечене във Византия. Във Второто българско царство на практика държавата е възстановена, но реално тя копира тогавашния византийски стил от XII век, затова продължава да се използва византийската парична система. Това, което знаем от малкото исторически извори, е че основната парична единица е златната византийска перпера”, обяснява д-р Стоян Михайлов.
По дучите му до момента историческата наука смята, че официалното монетосечене у нас се появява по времето на българския владетел Иван Асен II след битката при Клокотница.
“От писмените документи, от които знаем за отношенията между цар Калоян и папа Инокентий III, е известно, че българският владетел получава право да сече монети и че има такава необходимост. Това става ясно, когато се обсъждат дипломатически въпроси, но реално собствени монети с образи на български владетели нямаме до времето на Иван Асен II. След битката при Клокотница, когато той става най-силният владетел на Балканите и поема контрола над Солунската монетарница, там вероятно са отсечени два типа монети- златни и медни, като византийските монети са от този номинал- перпери”, обяснява още д-р Стоян Михайлов.
Той подчертава, че през периода XII-XIV век Балканите и други европейски държави ползват византийската монетна система. Държавите секат свои монети със собствена визия, но са с еднакъв номинал с византийската перпера. Тенденцията може да се сравни със съвременните монети в Еврозоната от по 1 и 2 евро.
“Имаме собствени монети, но те продължават да бъдат в тази византийска номинална система, тоест българските монети не са откъснати от останалите Балкански държави и Византия, а следват общата тенденция на развитие в монетосеченето на Балканите. Имаме собствени български монети, но чуждите монети също могат да циркулират, само че с условието, че трябва да отговарят на стандарта на българските. Нещо подобно се появява след Освобождението. Тогава българският лев не е самостоятелна парична единица, а е привързана към т. нар. Латински монетен съюз, тоест, колкото е стойността на един лев, толкова е на един френски франк, на един белгийски франк, на една румънска леа. Можем да дадем пример с евромонетите, монетите от по 1 и 2 евро – всяка държава си сече монети със собствени изображения, но с един и същ номинал, само че могат да циркулират в целия Европейски съюз. По същия начин във Средновековието ползваме идни и същи златни монети с Византия и Сърбия”, разказва още д-р Михайлов.
През Средновековието вече активно се развиват и банкови услуги – обмен на пари, даване на заеми и други операции с финансови активи.
“Такива трансфери на пари са били познати още от древния Изток, по-скоро на услуги и стоки, защото монети още не са имали. Монетите са познати от VII век пр. Хр. в Мала Азия и Гърция и тези кредитни отношения се прехвърлят във всяка епоха. И в момента, в който се появяват монетите, такива кредитни и дебитни операции започват да се извършват с монети. Специално за Средновековието, най-предприемчиви са били италианските търговци, те разпространяват тази практика на Балканите и в Западна Европа. Първите протобанкови институции са на италиански търговци, които дават гаранция за обмяна на пари. А самите финансови институции са се осъществявали от трапезити или „обменители на пари“. Тоест, когато някой чужденец дойде на ново място със собствените си монети, той минава през тези органи. Грубо казано това са били вид обменни бюра. Във всяко селище имало такова обменно бюро за проверка, около входовете на града”, уточнява още нумизматът.
Малко известно е, че етимологията на думата „трапеза“ е свързана със средновековните „обменни бюра“, както и италианската дума „банка“.
“Трапеза е масичката върху която се обменят парите, по същия начин в италианския език масичката, върху която се обменят парите, се нарича „банка“, тоест думата е в основата на „банка“ – там, където се обменят парите. И тези служители са свързани с държавата, те са държавни органи, но от друга страна работят за собствена печалба. Една от хипотезите за названието на хълма Трапезица е, че той е основан или там са живели хора с такава професия – трапезити, а другата е, че има плато, плоско като маса за обмяна на пари”, разкрива още д-р Михайлов.
Съответно, понеже тези обменители на пари притежават най- много пари в брой, те стават и тези, които дават в заем на тези, които имат нужда от пари в брой и така се заражда и лихварството. И ако е време на война и глад, тогава лихвите се покачват, а когато времето е спокойно и има много възможности да се вземат пари на заем, тогава и лихвите са по-ниски, и рискът е по-малък.
Д-р Стоян Михайлов припомня, че през Средновековието лихварството официално се счита за грях и е забранено, затова не случайно в Западна Европа и на Балканите с такъв вид дейност се занимават само евреите, тъй като не са християни.
Друг интересен факт от средновековната история е, че византийските и български владетели понякога са вземали назаем огромни суми от лихвари, за да финансират свои кампании или подготовка за сражение или война. Писмени извори свидетелстват че такъв заем е взел император Йоан Кантакузин, който пък след това вдигнал данъците, за да събере пари и да го върне. Според легендарни истории, българският цар Иван Александър също взимал заеми от евреи лихвари, които живеели в столицата Търновград.