ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

върху образованието често са ни изправяли пред изкуствено създадени предизвикателства. Неслучилият се преход към демокрация превърна образованието от ценност с национална значимост в такава със затихващи функции, а самото образование в поле на нестихващи експерименти и полемика с участието на голям брой целеви групи – университети, училища, преподаватели, учители, ученици, родители, граждански структури, политици. Това заявява проф. д-р Маруся Любчева.
“Давам си сметка колко тънък е ледът, по който ще се води дискусията за поредната идея на Министерство на образованието и науката за преструктуриране на висшето образование, но ще рискувам да споделя тезата, зад която заставам, с риск да си навлека много неблагоприятни коментари. А това е тезата, че образованието стои в основата на регионалното развитие, а висшето образование е един от стълбовете на интелигентния растеж, ако все още се съобразяваме с приоритетите на ЕС, пък и на света, които колкото и да се модифицират в съответствие с ковидни или зелени сделки, няма как да отхвърлят това твърдение. Тук, разбира се, стоят няколко определения, които трябва да се помнят не само като заглавия, а като съдържание и едно от тях, може би най-важното, е това за устойчивото развитие. Не може да има устойчиво развитие, ако не се направи така, че всяка система да има такова устойчиво развитие, всеки елемент да бъде част от него и да участва в неговото създаване и реализиране. Висшето образование е такава система. Втората голяма система е тази за регионално развитие. На другите системи няма да се спирам, макар да са много важни и да не е необходимо да се пренебрегват”, коментира проф. д-р Маруся Любчева.
Тя подчертава, че образованието и в т.ч. висшето образование, е базата за развитие на държавата, а държавата се състои от региони и балансираното им развитие е безусловно необходимо.
“Всеки стратегически поглед върху развитието на една държава започва именно с тези две системи – къде са подготвя човешкият ресурс, т.е. човешкият капитал на държавата и къде се реализира този капитал. Тези две системи определят възможността за балансирано разпределение на населението по територията на държавата. Използването на ресурсността на държавата по цялата й територия зависи сериозно от тези две системи, а това е не само устойчиво развитие, то е част от националната сигурност. Изкуственото преместване на съществуващи елементи от някоя важна система по територията на държавата, никога не са били успешни и функциониращи за развитието. Когато се говори за висше образование и регионално развитие, трябва да се излезе от мантрата, че всичко, което се намира извън столицата, е провинция и с по-ниско качество.
Доброто вазимодействие между тези две системи дава висока степен на свобода на хората и право на избор.
Ако вече две десетилетия говорим за развитие на икономика на знанието, то безспорно висшето образование и регионалното развитие са стълбове на такава икономика.
Всяка реформа включва оценка на традициите, днешното състояние и перспективите /лошото е, че прогнозите не ни удават лесно/.
Няма да проследявам цялата хронология на промени във висшето образование, която премина през създаването и утвърждаването на висши училища , институти и университети в много от регионите на държавата, за да осигурят база за регионалното развитие, през различни трансформации на държавното и частно висше образование, през стремежа всеки голям град да има висше училище или университет, до разкриването на над петдесет структури. Не всички етапи от това развитие са успешни, за съжаление. Но са факт. Няма да проследявам и хронологията на всички стратегии за развитие на висшето образование, във всяка от които развитието на регионите се свързва по определен начин с развитието на висшето образование, като кулминацията се съдържа в стратегията за интелигентна специализация, станала по-късно основа за създаване на центрове за върхови постижения и центрове за компетентност, за да се стигне до идеята за такова окрупняване, което може да лиши много региони самостоятелни университети, които днес притежават сериозен академичен потенциал и в някои региони добре използван”, казва проф.д-р Любчева.
Според нея ако досега се е пледирало академичният потенциал на университетите да бъде включван сериозно във всички политики за развитие на отделните региони, от от днес това вече няма да е в сила, защото вероятността окрупнените структури да запазят потенциала на структурите си във всеки регион, не е много голяма. Както от гледна точка на академичен състав, така и от гледна точка на студентски състав, който винаги се е стремял към центровете, към по-високата структура, считайки, че качеството там е по-високо.
“Знаем, че в европейски и световен мащаб, иновационният потенциал на един регион се свързва със структурите на науката и висшето образование. Чрез едно нерационално окрупняване този потенциал все по-силно ще се централизира. И ако свържем тази тенденция с идеята на изследователските университети, където очевидно ще се съсредоточат и повече финансови ресурси, то резултатът от тази реформа никак не е обнадеждаващ за регионалното развитие.
Реформа във висшето образование е необходима, наложителна. Тя трябва да се съсредоточи в модернизиране на методите и съдържанието на преподаване и адаптирането им към съвременното социално и технологично развитие. Преди време написах, че не е възможно Индустрия 4.0 да се развива с Образование 2.0., без разбира се това да се възприема буквално, но на много места качеството на висшето /не само/ образование може да се идентифицира с подобна идентификация. Но това не означава създаден потенциал да бъде пренебрегван, а означава да бъде подкрепен и насочен към развитието и на регионите, и на държавата в съответствие с неговите потенциал и специфични характеристики. На въпроса много ли са университетите в България най-лесният отговор е „да“, най-лесната мярка – съкращение. Знам, че оценката на университетите е направена, но едва ли наукометрията е достатъчна за да се разчита, че тя ще даде всичко за устойчивото и интелигентно развитие. Там са необходими много други показатели, някои съществуващи, но пренебрегвани, други все още неизползвани. Но това е и най-лесната мярка за мигриране на младите хора към центъра, който и без това е пренаселен и на постепенно замиране на определени региони и райони”, подчертава проф.д-р Любчева.
Според нея далеч по-добра мярка е създаването на университетски мрежи, каквито вече започнаха да се организират, но те не се правят с мегаструктури – те работят на друг принцип, те увеличават гъвкавостта, мобилността, свързаността и осигуряват мултиплициращ ефект за ликвидиране на появяващи се дефицити и решаване на конкретни проблеми с общи усилия и потенциал.
“Преди известно време направихме проучване за нуждите на няколко региона от кадри с определени знания, умения и квалификация и видяхме многото проблеми, пред които са изправени регионите. Но те не са свързани с големия брой университети, а с неумението на държавата да организира политиките така, че икономиката и образованието да се движат в синхрон и да работят в синергия. За съжаление тези изследвания не бяха възприети от нито една институция като важни, а правилната посока беше подобни изследвания да се направят за всички региони в страната и да се определят мерките, които трябва да се развият и които да насочат политиките наистина към силно регионално развитие, което: съхранява регионалния човешки капитал, издига потенциала на региона, подобрява иновативната инфрастурктура, създава баланс в икономическото развитие на държавата. Но изследването не беше проведено от проправителствени организации и затова не беше забелязано. Друго си е да се изпълняват целеви обществени поръчки, решаващи конкретни случаи за конкретни интереси”, заявява още проф.д-р Любчева.
Тя допълва, че вероятно подобно решение е по-удобно от безкрайните и често непродуктивни обсъждания или противопоставяния, което е разбираемо. В централизираните демокрации със сигурност се подхожда точно така. Защото се знае, че тези, чиито статут се запазва, доволно ще замълчат пред риска да променят характера на решението, другите ще се страхуват да не загубят и минимума, който им остава. Удовлетвореността е за големите структури, които ще се развиват за сметка на много от останалите, но големите проблеми остават.
“Без съмнение реформа, която да замени неработещата и създаваща много проблеми криворазбрана автономия, е наложителна. Без съмнение, много от досегашните политики в тази сфера не са произвели най-добрите решения. Но точно това налага следващата реформа да бъде премислена така, че да удовлетворява наистина регионалното развитие на държавата и това да се направи с ясни критерии, утвърждаващи качеството – с ясна и синхронизирана законодателна база, с акредитационна политика, с критерии за качество на академичния състав, които включват освен наукометрични и други важни елементи, водещи до развитие на институциите и регионите и много други стъпки в тази насока. Не е възможно такава реформа да се решава без участието на академичната общност, на местните и регионални власти. Никой не трябва да се страхува от общественото обсъждане, колкото и трудно да е то, ако има достатъчно и разумни аргументи.
Въпросите:
Каква база е използвана за вземане на това решение?
Има ли други алтернативи на окрупняването на университетите, което ще донесе административни, технически и технологични проблеми на всички нива и на всички съществуващи структури. Единни структури, разположени на 500 км, макар в ерата на дигитализацията, няма да се управляват много лесно. Още по-трудно биха били контролирани.
Каква беше и каква ще бъде ролята на Националната карта за висше образование?
Как тази реформа се съвместява с балансираното регионално развитие?
Дали няма да се получи ефект, подобен на закриването на училища в определени региони?
Управлението на мегаструктури, макар и много примамливо, не предизвиква ли концентриране на власт и средства, с което у нас управляващите не винаги се справят добре
В коя страна от ЕС се осъществява подобно централизиране на висшето образование?
А отговорите?, пита проф.д-р Маруся Любчева.