Ученият припомня думи на Димитър Талев: „Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!“

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Подреждането на смислени думи в хаоса на делничната ни бъркотия е не само трудно, но дори понякога и невъзможно. Търсенето на смисъл в човешкото съществуване има различни и крайни измерения. Всичко това се определя от много обстоятелства, а често дори не зависи от подредеността на нашите желания.Това споделя проф.д.н.Венелин Терзиев.

“Обществото ни винаги е имало и ще има нужда да чува своите мъдри гласове. То, значението и ролята на общественото мнение, за нас понякога е твърде голямо. Дали въобще успяваме да разберем къде и как се случва тази необходимост и още повече – къде е нашето място в тази обществена необходимост. Толкова много сме се съсредоточили върху нашата „съвършена“ значимост, която, отнесена към безкрая, се приближава до незначителност, че установяването на тази наша потребност е някъде в безкрайността на същото. Но въпреки всичко ние приемаме, обясняваме, обосноваваме и дори защитаваме всичко това, което сторваме с обществената значимост. И какво от това, като тя, тази обществена значимост, е тъй незначима за „притежателите“ на това усещане”, разсъждава проф.Терзиев.

Ученият се пита как да я открием и намерим във все по-нарастващата незначителност на нашето лутане, в този тъй интересен, но кратък живот, е трудно да се определи – дори и от математици, статистици, политици или от химици. Усещането за обществената ни значимост, приключва с нашето тъй незначително участие в това безкрайно и дълго събитие, което ние си мислим, че управляваме, напътстваме, а понякога – дори и дълго от него отсъстваме.

“Е, какво пък, да вървим към следващото обществено значимо събитие на утрешния ден, но дано се замислим за нашето участие или безучастие в него.
„Човек не бива и не може да живее само за себе си.“, казва великият Димитър Талев. Дали са правдиви тези негови думи или не съвсем, като виждаме, че част от човеците живеят или съществуват само заради необходимостта да задоволяват единствено и само собствените си потребности за величие или достатъчно много пари, а то съвсем ниско е това в хранителната верига. Какво и как да очаква обществото ни в трудни и тежки времена от тези свои представители е трудно да се каже или по-скоро – именно в такива времена осъзнаваме колко нищожни са последствия от тези наши очаквания”, споделя проф.Терзиев.

Той припомня, че Димитър Талев дава просто и еднозначно отговор на тези сложни мисли: „Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.“

“И ако ние, обикновените човеци, казваме, че животът е сложно нещо и не винаги го разбираме, то простичките думи на великия ни писател го обясняват по следния мъдър начин: „Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…“ и „Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.“
Обаче трудно се понасят някои неща с човешкото сърце и душа. Устроени сме така, че понякога, да не кажем всякога, да бъдем достатъчно много чувствителни към тази човешка несправедливост и нечестност. Тогава и сърцето, и душата ги боли по начин тъй сърдечен и дори неразбираем. „Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.“
И ако тази борба ни се вижда жестока и почти изгубена, то трябва да се замислим в хаотичната безкрайност на нашите действия или бездействия и избори в тези трудни и безсмислени времена.
Затова, дори когато осъзнаем, че „няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие“, то нека намерим сили и добри възможности да направим делата, които мислим за добри, сега. И няма нужда да бъдем тщеславни и суетни или да очакваме думи на особена благодарност за това си действие”, коментира професорът.

По думите му времената са трудни и безсърдечни и това за никой не е новооткрита доза истина, но едва ли са ни толкова интересни в тази трудност, която сами си причиняваме с тази си собствена безсърдечност и простичка човешка глупост.

“И ако Димитър Талев изрича мъчни думи: „Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.“, то ми се струва съвсем наложително и просто да намерим ний нашето си знаме в тази тъмна тъмнина.

„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.“ Дали време на трезвост и мъки предстои е много трудно да се каже, но то все пак предстои и ще случи – независимо дали ние го искаме и очакваме или не. Очакванията за добри бъднини трябва настойчиво да са свързани преди всичко или единствено с нашите смислени решения, за да може така безсмисления ни свят да оцелее.
В какъв безумен и добър начин нарежда думите в смислени послания Димитър Талев. „Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!“ Дано успеем поне малко по-смислено да подредим или наредим тази чудна бъркотия, в която безспорни участници ще бъдем и ние – сега и занапред.
Успехът на това, което за добро мислим, че трябва или може да се случи, ще зависи от тази наредба и няма как то да ни се струва неинтересно. Как и кога – ще получим отговор на тези уж прости, но със сложни проявления въпроси, е въпрос на предстоящо и очаквано бъдещо време”, посочва проф.Терзиев.

Изследователят казва, че до днес тетралогията на Димитър Талев , състояща се от романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ заема видно място сред произведенията, с които България може да се похвали в литературно отношение.

Димитър Талев се ражда в македонския град Прилеп на 1 септември 1898 година, когато той все още се намира в границите на Османската империя. Многото войни в началото на миналия век допринасят за безсистемното му образование, като бъдещият писател и журналист учи последователно на територията на Прилеп, Солун, Скопие и Стара Загора, преди да завърши гимназия в Битоля през 1920 година.
За пръв път Димитър Талев проявява таланта си на писател през 1917 година, когато във вестник „Родина“ е отпечатан разказът му „Родина“, написан по подражание на един от големите му кумири – Иван Вазов. В началото на 40-те години на XX-ти век Димитър Талев пише и първия си роман – „Железният светилник“, който поставя начало на великолепната му тетралогия, обхващаща подготовката, зенита и епилога на Илинденско-преображенското въстание.
Димитър Талев умира на 20 октомври 1966 година в София на 68-годишна възраст.