ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

В последно време все проповядваме, изповядваме или даваме напътствия, указания или пък се произнасяме за каквото трябва и не трябва. И ако българският писател през 1964 г. в своя роман го нарече „Време разделно“, то днес би трябвало да сме разбрали, че далеч по-мъдро и по-смислено трябва да живеем. Това заявява проф.д.н.Венелин Терзиев.
Той разказва, че Иван Хаджийски – твърде млад за своите прозрения и мисли казва, че думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
“И ако българското е знак за не съвсем достойно нещо, то наличието в обществото ни на много и съвсем с високо и голямо по обем самочувствие самодостатъчни човеци говори за изкривявания от тази наша не особено приятна и случваща се действителност. Нищо и по никакъв начин не може да ни вразуми да осъзнаем, че светът нито започва, нито свършва с нас самите.
Лешоядите на нашето безвремие са си присвоили ролята на съдници на човешки съдби и бъднини и това се повтаря многократно. Казват, че времето и историята ще отсеят житото от плявата и ще покажат истинското и ценното. Едва ли в пълнота това твърдение е вярно и точно, защото изниква простичкото обяснение, че ние живеем тук и сега. И колкото и трудно и дори невъзможно да ни се струва, че трябва да променяме случващата се реалност, то трябва да полагаме определени и целенасочени усилия в тази посока. Много от нас ще свържат тези мисли с политически и партийни тежнения и няма да бъдат на съвсем грешна посока, но вярно е и това, че той, човешкият живот, е нашето съществуване в точно това време и пространство. Усилието да го живеем по достоен и правдив начин е може би единствената възможност да очакваме, че тази наша реалност ще се промени и най-вече – ще се подобри”, изтъква проф.Терзиев.
Ученият цитира Иван Хаджийски, който споделя: „у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?“
“Е, няма оправии по тази ни същностна дефиниция – колкото и да обясняваме, колкото и да осъзнаваме всичко това, то винаги сме готови да омаскарим, да очерним и да оклеветим, без да осъзнаваме, че ние самите попадаме под Алековото определение, че „и едните, и другите са маскари!“ И ако не можем да различим кои все пак са онези, които не са маскари, защото ние сме маскари, то сме попаднали в наистина трудна и много, много тежка ситуация.
„Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането ѝ на власт е създала този опасен прецедент?“
Съвсем точно и ясно определя Иван Хаджийски нашата съвременна действителност – независимо че това е писал и мислил преди близо век. Това иде реч да ни покаже, че трудно се променяме, трудно намираме себе си и трудно разбираме и оценяваме.
Скоро някой беше казал, че България винаги е вървяла по тънката линия между хаоса и реда и ще продължи да бъде така – не знам колко вярно и точно е това твърдение, но че се намираме в хаотичната битка със себе си е повече от вярно, като не откриваме важните и ценни посоки на това прозаично наше съществуване”, коментира проф.Терзиев.
По думите му всички българи казваме, че културата и образованието са стълбовете на нашето оцеляване и съществуване през вековете.
“И това твърдение по своята същност е вярно, но колко малко правим днес това да се случва и тези стълбове на времето да бъдат подпрени така, че да бъдат устои и да бъдат това, което ще ни дава сили да оцелеем и да съществуваме по един добър и достоен начин.
И ако думите на този млад и велик българин, който оценяваме твърде късно, едва след неговата преждевременна смърт, са точни и ясно употребени, то си струва да ги прочетем отново и отново.
„Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие“.
И след като политиците ни отново са се наредили на тази редичка за получаване на всенародната ни любов и така мечтаната им власт, си струва да припомним още едни негови думи: „колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?“
Дали сме дочакали да живеем в по-мъдро и по-смислено време – това се опитваме да проверяваме всеки ден със своите действия и решения. Мъдростта и тяхната смисленост определят посоките и пътя, по който вървим в живота, който живеем. Но, „Когато „понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи“.
Нека направим опит да върнем чест и честност – не само в думите, но и в действията ни”, апелира проф.Венелин Терзиев.

Иван Хаджийски е виден български социолог и публицист, родоначалник на социално-психологическата школа в България. Роден е на 13 октомври 1907 година в Троян. Учи прогимназия в родния си град, а 1925 година завършва Търговската гимназия в Свищов. От 1927 до 1932 година следва философия в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а по-късно завършва и право.
За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, смятани за основополагащи за българската социологическа наука. Сред най-важните му трудове са социологическите му изследвания за българската народопсихология – „Бит и душевност на нашия народ“.
Хаджийски участва във II-та световна война срещу Германия. На 4 октомври 1944 г. загива като разузнавач на кота 807 на връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, при сражение с елитната хитлеристка SS дивизия „Принц Ойген“.
На Иван Хаджийски посмъртно е присъдена наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН – „За изключителни заслуги и изключителен и оригинален принос към българската социология“. Днес неговото име носят институтът за социални ценности и структури в София, училища в Троян и София. Община Троян учредява национална награда „Иван Хаджийски“ за принос в народопсихологията и социологията.