ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА
-Проф.Терзиев, доколкото науката и образованието са един от най-мощните двигател за икономическото и обществено развитие – смятате ли, че българската наука е конкурентна? И как всъщност се „мери“ наука?
-В последните години много се говори и пише за „измерване“ на науката, за качество, за оразмеряване и намиране на елемент за нейното остойностяване. Интересно начинание, както от професионална, така и от изследователска гледна точка. Страните на този процес са най-малкото две – тези, които създават науката и тези, които ще я оценяват или още по-точно – тези, които ще я потребяват. Вероятността отношението на двете страни към резултата да бъде различно е почти сигурна. За да не изглежда всичко това доста примитивно и консуматорско би следвало да разглеждаме всичко това като процес, който е твърде сложен за неговото отчитане, а още повече – за неговото остойностяване. В исторически аспект ползите от различни научни открития са идвали доста по-късно, нерядко дори и след смъртта на техните създатели.
Отчитайки както историческите фактори, така и силната динамика на днешното ни обществено развитие, трябва да търсим подходяща форма не само за оценка, но и такъв способ, който да отрази по подходящ и най-добър начин този научен процес. Той не може да бъде отделен или дефиниран самостоятелно, защото самият живот го е интегрирал в съществуването ни и резултатите от него са част от него.
Предизвикателствата да търсим отговор на въпроси от гледна точка на полезност, ефективност и ефикасност са свързани с определено и точно познаване на тези процеси и отражението им към целия социален процес, в който попадат или част от който са. Въздействието на науката (или нейното отражение) върху развитието ни е процес, който сам по себе си не се нуждае от доказване, защото резултатите са очевидни за всички. Самото възприемане на науката като нещо абстрактно и неразбираемо по-скоро вреди или най-малкото – не помага на процеса за нейното възприемане и оценяване.
С тази тежка задача се занимават различни държавни и обществени институции, включително и Министерство на образованието и науката, което е призвано да върши тази дейност по реда на своите задължения. При прилагането и разработването на различни модели и технологии в тази посока винаги ще има доволни и недоволни. Това в никакъв случай не бива да плаши, обижда или обезкуражава всяка една от страните. Постигането на максимална справедливост е достатъчно силен мотив да се върви в тази посока на обективиране на същностните процеси, свързани с научните и изследователските дейности. Още повече, житейски доказано е, че прогресът е свързан с научните открития и те са част от човешкото битие.
Много често приемаме нещата доста прагматично от своята гледна точка, като се задоволяваме с обяснението, че те и сега вървят добре или са достатъчно приемливи. Промените са по-скоро нежелани или плашещи, защото са свързани с нас самите. Този приемлив начин може да е относително добър за определен период от време, но в никакъв случай не е приемлив и прогресивен за цялостното развитието тези процеси.
-Как бихте описали науката като инструмент за социално развитие?
-Понятието „процес“ е достатъчно сложно в този смисъл, в който го употребяваме, защото от една страна той е с дълга продължителност във времеви порядък и има комплекс от характерни особености, сложност и дори противоречивост. Той трябва да се разглежда, дефинира и осмисля от всички негови участници, но най-вече от тези, които ще го потребяват – хората. Обратното ще бъде самоцелна игра на наука и ще носи удовлетворение на човека сам за себе си без да има полезност за околните. Ще се съгласите, че основното благо в тази посока е приложимостта на всичко, което правят учените и изследователите. В исторически план това се е повтаряло достатъчно много пъти в годините, като в немалко случаи научните открития са били приемани и оценявани в много по-късен период от време. Приемането или отричането на определена научна дейност изисква нейното разбиране, усещане или одобрение от обществото. Това невинаги е лесна и постижима задача от каквато и да е гледна точка.
Обикновено научните открития, изследвания или разработки се публикуват в специализирани издания, които са достъпни до ограничен кръг от потребители, които се занимават с тази дейност. Тези издания не са достатъчно публични, имат ограничен достъп, като в повечето случаи той е и платен. Това допълнително усложнява процеса на одобрение или възприемане на обстоятелствата. Наложилата се необходимост научните разработки да бъдат публикувани в реферирани издания, т.е. такива, които съдържат научна информация с висока стойност и са рецензирани, ги е превърнала в издания от затворен или ограничен характер на достъпност на публикуваната информация. Това също е разбираемо, като се имат предвид усилията и труда на съответните екипи или конкретни изследователи да получат обратна престация на своите усилия и да бъдат оценени по подходящ и достатъчно приемлив начин.
От друга страна, работата на учените трябва да достигне до по-голяма общност, защото тя на практика е потенциалният ползвател на техния труд. Това принуждава или може би правилната дума е задължава учени и изследователи да представят своите тези, разработки и открития на различни форуми многократно, за да достигнат максимално бързо по различни информационни канали до потребителя. По този начин обяснено звучи доста опростено, но е относително вярно. Едно изследване понякога се представя, рекламира и показва на десетки научни конференции, кръгли маси, симпозиуми и изложения и се превръща в сложен, труден и продължителен процес на утвърждаване. Това с особена сила важи за обществените и социалните науки. Съпротивата от страна на научната общност в подобни случаи е много сериозна, защото търсенето на нетрадиционни подходи в утвърждаването на научните изследвания нарушава общоприетата рамка на бавност. Това „дразни“ научната общност, която е доста интровертна и дори закостеняла в разбиранията си за популяризиране на научните трудове.
Моето разбиране е, че са приемливи почти всички варианти на представяне, стига те да дадат добър резултат и да осигурят надеждна и вярна обратна връзка и полезна информация в тази посока. Взаимоотношенията между автори (създатели) и ползватели трябва да бъдат повече от топли и искрени, за да се установят по достатъчно точен и коректен начин пропуски, негативи или несъвършенства.
Промененият Закона за развитие на академичния състав и Правилника на неговото приложение търсят отговор на тези въпроси, като се опитват да създадат система от критерии, която да бъде измерима за съответната област на висше образование и професионално направление. Тази система се обслужва от Националния център за информация и документация (НАЦИД) към Министерството на образованието и науката. Дали количествените измерители, които са заложени в този модел, могат да осигурят необходимото качествено покритие, е трудно да се каже. И отговорът е по-скоро отрицателен. Въпреки всичко тази система създава определен ред и видимост на резултатите, но за обективност е трудно да се говори. Особено като се има предвид, че през различни периоди са действали различни системи за оценка и допустимост, както и различни изисквания. Покриването на определени критерии към днешна дата понякога води до невъзможност на някои учени да представят адекватна информация, като допълнително затруднение представлява информацията на хартиен носител от по-старите периоди, която не може да бъде пренебрегвана или отричана.
Това не омаловажава усилията, които се полагат в тази посока, да бъдат въведени единни изисквания, които да бъдат отчетени при процедурите за хабилитация за академичните длъжност „доцент“ и „професор“, както и при образователната и научната степен „доктор“ и научната степен „доктор на науките“. Естествено те са диференцирани по определени професионални направления, като относителната тежест е поставена в няколко основни направления: статии и доклади, публикувани в научни издания, реферирани и индексирани в световноизвестни бази данни с научна информация; статии и доклади, публикувани в нереферирани списания с научно рецензиране или публикувани в редактирани колективни томове; цитирания в монографии и колективни томове с научно рецензиране; цитирания или рецензии в нереферирани списания с научно рецензиране; ръководство на успешно защитил докторант; публикуван университетски учебник или учебник, който се използва в училищната мрежа и др. Тук особено значение се отделя на публикации, които са в реферираните системи на Web of Science и Scopus. Смята се, че изискванията при такива издания са достатъчно високи и оценката на публикуваните трудове е отлична. Това, разбира се, е въпрос на възприятие от съответния оценяващ (регистриращ) орган, като един от основните критерии при определяне качеството на научната дейност на самия индивид и на институцията като цяло.
Всичко това пряко кореспондира и с различни рейтингови системи, които отчитат определени статии в определени издания и класират институцията по тези показатели, включително и цитирания на тези научни доклади, статии или съобщения. Това изглежда доста приемливо и адекватно като технология на оценка, но не винаги резултатът се покрива с действителността. Такава оценка се прави и в България и в края на всяка година се представят резултатите от предходната. Времето за оценка е избрано неслучайно. Индексирането на съответните публикации в двете основни системи е продължителен период, като в някои случаи продължава повече от една година. Понякога в тези случаи има вероятност част от публикационната активност на учените да не бъде коректно и точно отчетена. В някои от висшите училища напредъкът се дължи на един или няколко учени, които са формирали екип и са се утвърдили в общността и могат свободно да публикуват в такъв тип издания. Това по определен начин изкривява информацията, която се представя, и води до количествени натрупвания, които не кореспондират с общата оценка на институцията. В някои от случаите, ако изключим тези няколко учени от състава на съответното висше училище или научна организация, данните, които ще се получат, са незначителни.
-Кое в българското образование и наука най-силно се нуждае от промяна?
– „Откъсването“ на научните изследвания от общественото развитие като цяло са също основен и немаловажен по своя характер проблем. Тук въпросите са за какво ни служи това, кога и как ще ни бъде полезно или въобще ще ни бъде ли полезно? Трябва да изключим чисто теоретичните разработки, които сами по себе си имат друго значение и необходимост.
В последните години Министерство на образованието и науката във връзка с Изпълнение на националната политика, свързана с регулярно наблюдение и оценка на научноизследователската дейност прави Оценка на научноизследователската дейност, осъществявана от висшите училища и научните организации и фонд „Научни изследвания“. Оценката е осъществена на база на индивидуални карти на отделните организации, които съдържат: обективна информация, изведена от международните бази данни и верифицирана от оценяваните организации и висши училища; счетоводна справка за изразходваните средства по научноизследователски проекти, по договори с индустрията и др. и такива, отразяващи експлоатацията на научните резултати и данни за защитилите през съответната година докторанти и доктори на науките от регистъра на НАЦИД.
Поради крайната сложност при отчитането и оценката от стратегическите и дълговременните последствия от социалните мероприятия, което безспорно е научната дейност, в рамките на широкия социален подход при определяне на социалната ефективност, ние разглеждаме социалната ефективност от осъществяваните дейности тясно практически. А това означава най-висока резултативност при решаването на конкретен социален проблем. Оценката на ефективността на социалните процеси в дадения случай се свежда до задачата по оптимизация на социалната управленска дейност в процеса на решаването на конкретни социални програми чрез програмния подход. А това повече от всякога изисква дефинирането на критериите за ефективност на социалните процеси и на тази основа – прилагане на подходящи оценъчни методики и технологии.
Въвеждането на подобни системи за оценка би породило редица въпроси и критични бележки. Първият от тях е кой и по какъв начин ще прави тази качествена оценка. Към настоящия момент приетата технология е h индексът, който отчита съответния брой позовавания на определена статия и другия времеви показател, който се използва той да бъде определен за последните 5 години. Различните системи биха показали различни цифрови измерения, защото информационните бази данни са с различна пълнота и достъпност. За различните области на висше образование и професионални направления могат да се използват различни индекси, които отново ще дават относително вярна и точна информация. Някои ще кажат, че е по-добре да има някаква система, отколкото да няма никаква. И ще бъдат абсолютно прави. Липсата на система от измерими критерии доведе до ред парадоксални различия в нивата на оценка. Не бих могъл да кажа дали това определя качеството на самия кандидат за определена академична длъжност, но то е своеобразен атестат за експертността на съответната комисия. В случая – научно жури, което да оцени и класира кандидатите. Обикновено конкурсите у нас се провеждат само с един кандидат. Това за някои професионални направления е просто липсата на други кандидати, но понякога е и невъзможност да се заема съответната длъжност по ред обективни обстоятелства. Тези обстоятелства са свързани със затруднения в развитието на академичния състав в последните десетилетия, неатрактивност на направлението или липса на финансиране за научни изследвания. Понякога за кандидатите е неприемливо и местонахождението на съответното висше училище. В друг случай се толерират само кандидати от вътрешната среда, независимо от това, че възможният набор от външната среда би бил достатъчно голям и добър. В този случай работата на експертите би била доста по-трудна и конкуренцията – по-голяма. Възможният избор би се спрял на повече от един кандидат.
Друг въпрос на коректност е последващият избор от научния и факултетния съвет. В много случаи те са доста разнородни като направления и интереси, убеждаваното става трудно и невинаги е свързано с обективна преценка и в крайна сметка – с правилен избор. В този случай се пита дали същите са достатъчно компетентни да променят с изора си крайния резултат, независимо че това е вменено в правомощията им.
И ако оставим това настрана като вторичен проблем, то търсенето и намирането на подходящи кандидати на този твърде ограничен пазар на труда на учени и изследователи довежда до затворен цикъл. Не е тайна, че част от университетите са място на препитание на цели фамилии от години. В това няма нищо лошо, защото занаят се предава от поколение на поколение, но доколко възможностите на нашите деца се покриват с нашите житейски и в частност научни интереси?! Едва ли е така, но е достатъчно лесен вариант, подпомогнат от академичната автономия. Подобно изследване би дало плашещи резултати на близост и взаимовръзки. Особено интересни развития се наблюдават в по-малките общности, като процесите там се саморегулират от този фактор.
Промяната, към която сме тръгнали, търси определена справедливост и точност, но едва ли ще я постигнем само с тези корекции в законодателството. По-скоро тя трябва да бъде свързана с такива в управлението на системата. Много често се говори за мандатност, креативност, стратегии и т.н., в общия случай е свързана с моделиране на нагласите на общите събрания по определен начин, който в някои случаи граничи с нормите на морала и закона. Въпреки това процедурите са законни и не особено морални. Доказателства в тази посока има много.
Невинаги демократичните правила позволяват да се избират най-способните и най-компетентните, а понякога дори и не дават възможност за изява на част от учените по ред причини. Това е проблем от общ характер, който с по-голяма сила е приложим за академичната общност. Тук индивидуалностите са много и в различни посоки. Обединяването понякога е за сметка на избор, който е свързан по-скоро с други обстоятелства, а не с качествата на индивида. Промяната в тази посока е възможна, ако при този избор има конкурс, почиващ на максимално обективни критерии.
В настоящото развитие на обществото наука самостоятелно няма как да се прави, както и съществуването на науката сама за себе си е невъзможно и немислимо. Това налага работата в по-широки екипи и сътрудничеството в различни направления. Също така налага и развитието на интердисциплинарния подход и развитието на учения в различни посоки и плоскости. Тава не прави човека/учения „пенкилер“, а го прави далеч по-способен да отговори на динамиката на изискванията на бързо променящата се среда.
Намирането на такава система от социални критерии, която максимално добре и възможно достатъчно справедливо да опише и остойности този социален процес е доста трудна задача, изискваща анализиране на голяма по обем информация и провеждане на изследвания от различен характер, които да позволят „построяването“ на такъв механизъм, който да отговори от една страна на очакванията, а от друга страна – да постигне относително точна и вярна оценка на тези процеси.
-Приемането на Стратегия за развитие на висшето образование вече е факт. През изминалата година се направиха промени и в самия закон за висше образование. Как оценявате тази нова възможност за осъществяване на контрол на политиките на съответното висше държавно училище?
-Стратегия за развитие е добър ход по принцип, макар самата дума „стратегия“ вече да девалвира в известна степен. Важно е да се определят приоритетите и да се изготвят планове за действие, за да не остане написаното като добро пожелание Т.е. – важни са реалните усилия в посока създаване на продукти – фундаментално-научни, научно-приложни, приложни, образователни. Имайки предвид автономността на университетите в научните изследвания, важно е да се приемат приоритетните направления и да се даде реална възможност на университетските екипи в съответствие с тяхната специализация /а такава определено има/, да работят по тях. За което са нужни подходяща инфраструктура и целево финансиране. Програмният и проектен механизъм, който вече се налага, е изключително важен, но освен с наукометрични резултати той трябва да завършва с реални икономически ефекти и обществени ползи. С това се измерва дългосрочността и устойчивостта на резултатите от програмите и проектите. В противен случай ще се окаже, че академичната общност работи сама за себе си и своето вътрешно развитие, финансирано от държавата. Всеки университет трябва да има своята научна стратегия, може би това е ключът. Вече има и стратегия за икономическо развитие на страната, така че университетите трябва да се превърнат в основна движеща сила във всеки от планово икономическите региони. Тук бих искал да отбележа яснотата на тази стратегия. Очевидно е, че и около нея трябва да се дискутира – първата сесия за центрове за върхови постижения не сработи, като че ли поради неготовност и някакво разминаване между критерии, изисквания, направления и т.н. Винаги съм казвал, че всеки документ, особено пък стратегия, трябва да се разработват след сериозен анализ на състоянието, в което да се включат представители на регионалните научни общности. Може и ние да искаме да пратим кораб до Марс, но не сме готови за това. Трябва да имаме яснота от какво имаме нужда като държава и какво можем да постигнем като държава. Естествено, винаги трябва да има раздел за висока наука – основен носител в тази посока определено е Българска академия на науките.
–Регонализацията на висшите училища в страната е факт. Доколко това определя приема и възможността за обучение по конкретните професионални направления?
-По отношение на регионализацията на висшето образование могат да се кажат много неща. В страната ни има сериозна университетска мрежа /като брой и териториално (географско) покритие/. Има свобода на движение на младите /основно/ хора да се обучават без всякакви регионални ограничения. Тук ограниченията могат да имат единствено от икономически и социален характер. По-голямата част от университетите покриват повече от три направления, което означава, че биха задоволили не само интереса към образование, но и интереса на региона от страна на научни изследвания и подкрепа в развитието му. С други думи университетите осигуряват разнообразни по вид специалисти за регионалната икономика. При необходимост от промяна, която се диктува от стратегиите за развитие на региона, могат да се реализират различни сътрудничества както между университетите, така и с участието на местните власти. Няма целесъобразност в това, за да се отговаря на изисквания за малък брой конкретни специалисти, да се разкриват университети. Това може да се реши по други начини. Сега очевидно на мода са филиалите. Можем да открием филиали на всеки университет и да покрием територията на цялата страна – във всеки по-голям до среден български град да има университет. Това, казват, е добре за задържането на младите хора в съответния регион. Сигурно трябва да е добре и за икономиката, но дали е ефективно – дублиране на специалности, което ще е неминуемо, нова университетска администрация и пр.
6. Безспорно пазарът на труда оказва пряко и непряко въздействие върху вече обособилия се национален образователен пазар. Как и по какъв начин тези влияния се отчитат и как те определят приоритетните или защитени професионални направления?
Аз лично не харесвам термина „защитена професия“, макар в момента за някои професии това наистина да е важно. Съществуването на защитени професии показва, че в определен период сме пропуснали да планираме добре, да проследим тенденциите и да осъществим такава регулация, която е полезна за държавата. По-голямата част от нашите университети са държавни и не случайно изпълняват държавна поръчка. Кой позволи да се произведат свръхколичества специалисти в определени направления и д се оформи дефицит в други? Да, има динамика в икономиката, в технологиите, но в определени граници процесът може да се държи балансиран. И когато говорим за съответствие между търсенето на бизнеса и предлагането на образованието, именно това трябва да се проследява. Но са единични изследванията на пазара на труда и пазара на образованието за всички региони. Работа на парче, отделни дискусии, въвеждане, все още достатъчно бавно и в ограничен мащаб, на дуално образование и т.н. Безспорно пазарът на труда влияе върху пазара на образованието, има елементи на проява на гъвкавост от страна на университетите и на бизнеса, но тук трябва една мощна действена бърза промяна, защото се нуждаем от силна икономика, от индустрия. Иначе остават само лозунги за икономика, базирана на знанието… Ако имахме добри прогнози в областта на научните изследвания съм сигурен, че в настоящата кризисна ситуация нашите медицински изследователски екипи вече щяха да са предложили ваксина. И не само това. В някои от съвременните направления учените ни са много силни, но в някои направления отсъстваме тотално.
-Елемент на провежданата нова политика по отношение на висшето образование е формирането на понятието изследователски университети. Това няма ли да попречи на останалите да осъществяват ефективна и добра научна дейност?
-Честата промяна на понятията и статутите на структурите не говори добре за системата. През 1997 – 98 година за една нощ всички висши училища и висши институти станаха университети. Защо? Много малко самостоятелни колежи останаха? Защо? Моделът на образованието трябва да осигурява най-разнообразни възможности и степени на подготовка, икономиката не е само за завършили висше образование. Преди две години – изследователски университети, а другите неизследователски ли са? Нека да си припомним определението на „университет“. Имаме една изследователска структура с много институти – БАН. Защо трябва да квалифицираме изкуствено университетите като такива или други? Припомнете си първия университет – какво въобще представлява университетът. Това е задоволяване на нечии амбиции, зад които стоят други намерения. Изкуствено пораждане на противоречия.
-Научноизследователската и образователната дейност не са ли една обща същност на понятието „Университет“?
-Определено! Хората говорят за единно образователно и единно изследователско пространство, а ние делим университетите на изследователски и други
-Как и защо ще се осъществи политиката по отношение на т.н. Пътна карта и тя не предопределя ли съществуването на определени специалности и професионални направления във висшите училища?
-Аз не разбирам същността на тази пътна карта. Какво ще определи тя? Какво ще предопредели? Важно е да се държат на фокус тенденциите в развитието на икономиката и науката в европейски и световен мащаб, за да сме в съответствие. Но ние съответствието като че ли не го разбираме. Пътната карта в много случаи замества стратегическите планове. Или може би това е регионална пътна карта? А може би някой иска да направи географска карта на висшето образование, която да бъде използвана в случай на искания за откриване /у нас университети не се закриват/ на нови? Нима и без пътна карта това не е ясно? Ако имаме национална стратегия тя не включва ли тази база данни, която се предполага , че трябва да съдържа същата тази пътна карта?
-Елементът на планиране е част от управленския процес. Дали той не се позагуби в последните десетилетия и сега усещаме този дисбаланс!?
-Връщам се към въпроса за излишествата и дефицитите. Очевидно сме поизпуснали планирането. Подведени от отричането на плановата икономика през определен период у нас не се говореше за планиране изобщо, не само във висшето образование. Но се видя, че планирането е най-същественият процес от развитието. И никой не си позволява да пренебрегва този процес. Точно затова в момента сме в дисбаланс.