Последни Новини

Проф. Петко Ст. Петков: Учредителното събрание преди 142 години обявява две столици на България – Търново и София

Военната академия и Университетската болница в Русе ще разработват съвместни научни проекти
април 6, 2021
Тристранен меморандум за сътрудничество сключиха УМБАЛ „Канев“ и Фондация „Проф. д-р Минко Русенов” и свищовския финансов факултет
април 8, 2021
Покажи всички

Проф. Петко Ст. Петков: Учредителното събрание преди 142 години обявява две столици на България – Търново и София

 

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

 

Важно е да се представи истината за двете български столици – Търново и София, обявени с едно решение на Учредителното събрание от 22 март 1879 г., както и да се напомни за решението за издигането на Паметника на свободата на върха “Свети Никола”. За любопитните факти от преди 142 години разказва проф. д-р Петко Ст. Петков, преподавател по нова история на България в Историческия факултет на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”.

„Има няколко важни решения на Учредителното събрание в Търново, които не са записани в Конституцията, но имат силата на конституционни актове. Малко известно е, че въпросът за столицата на България не е включен в текста на приетата Търновска Конституция. Такова предложение присъства в единствения български проект за Конституция, изготвен от 15-членна комисия. В него се предлага столицата на Княжеството да е София, макар че до този момент българите приемат като единствен столичен център Търново. Предложението е съобразено с преместването по заповед на княз Ал. Дондуков от 9 октомври 1878 г. на административния център на руското окупационно управление от Пловдив в София”, разказва проф.Петков.

Ученият допълва, че този проект е отхвърлен от Учредителното събрание на 21 март 1879 г., а с това и предложението за София като столица. От протокола на Учредителното събрание за 22 март става ясно, че няколко депутати настояват още в началото на дебатите да се реши кой град ще бъде столица на бъдещото Княжество.

“За да предпази събранието от продължителни спорове, Драган Цанков предлага компромисен вариант между българската историческа традиция и политическата реалност, установена от руското управление. „Само с едно изречение той дава две много важни решения, които са одобрени единодушно от Учредителното събрание и се спазват и до днес“, казва проф. Петков.

Изследователят допълва, че Драган Цанков заявява: „Ние имаме две столици: Търново – историческа, и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденция на княза, а в Търново да става коронацията на княза“.

По този начин с едно гласуване на 22 март 1879 г. Учредителното събрание определя Търново за историческа столица на България, а София – за административна. През следващите години в старопрестолния град се свикват Великите народни събрания, тук полагат клетва князете на България, тук се променя Конституцията. Неслучайно жителите на Търново от 1879 г. до днес честват 22 март като празник на града. Дълго време 3 април е бил празник на София, а това всъщност е 22 март 1879 г. по нов стил, т.е. с 12 дни разлика за времето след 1916 г. „Една от грешките, която често се повтаря, е неточното твърдение, че София е обявена за столица на 3 април 1879 г.“ Според протоколите на този ден, както и в следващите три от Страстната седмица, Учредителното събрание няма заседания.

Историкът посочва, че третото решение, което не е в Конституцията, но се спазва като конституционен акт, е гласуването на предложението на Петко Каравелов и на депутата Стефан Берон, представител на Книжовното дружество в Браила, за изграждане на паметник за Освобождението. На 13 април 1879 г. П. Каравелов предлага да се построи храм в Търново, който да се посвети на Александър Невский, руски светец и герой. Това предложение се приема „единогласно и с възхищение“. По-късно същия ден Ст. Берон заявява: „Наша длъжност и общо на целий българский народ е да въздигне храм на най-високото място на Балканът, на Св. Николая, гдето толкова герои паднаха за нашата свобода“. Това предложение също се приема „единогласно“. Идеята на П. Каравелов частично е реализирана, макар и доста по-късно. Храмът е изграден и посветен на Св. Александър Невски, но е построен не на хълма „Царевец“, а в центъра на София. Предложението на Ст. Берон също се реализира с голямо закъснение. На 26 август 1934 г. цар Борис III, министри и духовенство откриват Паметника на свободата. Той е изграден на по-високия старопланински връх „Св. Никола“, не защото е по-важен от отсрещния връх Шипка, а както правилно изтъква в Учредителното събрание П.Р. Славейков, защото оттам монументът ще може да се вижда и от двете страни на Балкана.

“Интересен факт е, че на освещаването на Паметника на свободата през 1934 г. на върха „Св. Никола“ сред присъстващите духовници е митрополит Симеон Варненско-Преславски – един от депутатите в Учредителното събрание, гласували единодушно това конституционно решение през 1879 г., и може би единственият, който е доживял да го види реализирано“, споделя проф. Петко Петков.

Историкът е категоричен, че тези три конституционни решения от 1879 г. до днес никой не е поставял под съмнение и те още действат.

Политическият консенсус, с който са взети и приложени те, днес може да послужи за пример на отговорно и исторически аргументирано отношение към нестихващите и понякога непремерени съвременни спорове за Освобождението.

„Събитията, довели до създаване на нова българска държава, т.е. до Освобождение, започват с българска активност: организираният от комитета, начело с Христо Ботев, през септември 1875 г. първи опит за въстание с цел ангажиране на великите сили, и най-вече Априлското въстание през 1876 г., което успява да постигне политическата цел на организаторите си и да застави великите сили и най-вече Русия да се намесят за решаване на българския въпрос. След неуспешния опит за мирен изход от кризата чрез Цариградската конференция се стига до война, с която Русия налага със сила на Османската империя общото решение на великите сили от 1876 г. да има българска политическа автономия”, изтъква проф.Петков.

Той разказва, че Освободителната война 1877-1878 г. завършва именно с такова руско-турско споразумение. Според „Основите на мира“, подписани в Одрин на 19 януари 1878 г. от руски и османски представители, ще бъде създадено Княжество България върху всички земи, населени с българи, но не по-малко от границите, определени на Цариградската конференция 1876 г. Но тъй като според неотменения Парижки мирен договор от 1856 г. териториалните промени в Османската империя стават само със съгласието на всички Велики сили, нито Основите на мира, нито предварителния Санстефански договор не са окончателно одобрени. Колкото и да не ни харесва Берлинският договор, в международно-правно отношение той е окончателният финал в тази поредица от важни събития, започнала с българските въстания от 1875-1876 г., преминала през Руско-турската война 1877-1878 г. и завършила със санкцията на Великите сили през юли 1878 г.

Проф. Петков подчертава, че макар да сме основателно негативно настроени към Берлинския договор заради разпокъсването на вече признатото чрез Екзархията и решенията на Цариградската конференция българско национално пространство от Тулча до Охрид, трябва да си даваме сметка, че поляци, чехи, албанци и други народи под чужда власт по това време си мечтаят за такъв „Берлински договор“, който с обща европейска санкция да им позволи, също като на българите, да си създадат самостоятелна държава. А този процес – създаването на новата българска държава – завършва окончателно в Търново между февруари и юни 1879 г.

“Държавата не се създава от Великите сили, а от самите българи, които приемат Конституция и си избират княз, без който новата държава не може да се самоуправлява. Затова и Освобождението на България не е еднократен акт, а дълъг исторически процес, важна роля в който, независимо от решителната намеса на великите сили и Русия, имат самите българи. След почти век и половина е време да погледнем тези събития без предубеждения, а с необходимото уважение към освободителите ни – Русия и съюзниците й, както и с признателност към нашите предци – българските опълченци, четници, разузнавачи, водачи и всички, които са рискували живота си, за да има Българско Освобождение, сиреч самостоятелна българска държава“, казва в заключение проф. Петко Петков.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *