Последни Новини

Проф.д.н Венелин Терзиев-ученият със завиден опит и международен авторитет

Уникална книга за виното с любопитни факти, съвети и рецепти
февруари 12, 2021
Искам да съм българин!, заявява Румен Гатев в стихосбирката си „Манифест на една душа”
февруари 16, 2021
Покажи всички

Проф.д.н Венелин Терзиев-ученият със завиден опит и международен авторитет

Навръх рождения си ден изследователят определя себе си като Лошото момче на науката на 51

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Винаги съм мислил, че обществото може да отличава малките хора, но уви, то обществото е толкова летаргично и интровертно настроено, че ги приема за необходимото зло. Натрупването на толкова малки човеци прави обществото ни не особено чувствително, а по-скоро безразлично към техните действия. Това споделя проф.д.н.Венелин Терзиев, който нарича себе си Лошото момче на науката на 51.

И за това случващите се неща са такива, а не защото не сме способни да се справяме с трудни и кризисни времена. Все по-често си мисля, че онзи възрожденски заряд ни липсва, защото голяма част от нас сме ниско чувствителни и трудно възприемаме предизвикателството да се променяме. Необходимостта от постоянна промяна е нашият стремеж да вървим напред. Много често тези думички са част от политически речи, послания, намерения или дори стратегии. Ние ги харесваме, понякога дори ги приемаме, като идея или смисъл за движение напред – синя идея, червена роза или такива подобни, и все не се случват и не се получават нещата. Боледуваме не от тежки инфекции, а от доста по-тежки болести – загубихме способността да уважаваме по умните, по силните и по-смелите. Обругаваме ги, очерняме ги – защото има опасност да ни станат водачи, а то за тези – малките хора, това би било пагубно. Няма и да открием онези талантливите и умните, те няма да се самопредложат, защото това не е тяхната същност и смисъл – те го намират по друг и различен начин“, коментира проф.Терзиев.

Според известния български учен, рецептата за справяне е доста трудно -тя няма да дойде и да се случи в тези и в следващите избори, защото ние хората – по българските земи сме еднакво болни и лечението не се получава толкова лесно, а изисква време, жертви и много, много тежки усилия.

Идват ми наум едни мисли на Николай Хайтов от негово интервю от 1993 г. „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.” Много от нас си го спомнят и в светлината на неговото величие и на неговото непрестанно обругаване, но Николай Хайтов остави онази силно прорязана диря, която не могат да си позволят неговите съдници. Сигурно монета е имала и има две страни, но оцелява тази, която носи силата и заряда на смисъла, че „крила имат само тия, дето сърце им иска да лети“, цитира проф.Терзиев.

Изследователят не крие, че се опитва винаги да намери смисъл и логика в човешките действия, но понякога това е толкова трудна задача, че човек се уморява да оправдава непристойните начинания на тези човеци.

Вероятно съм и лошото момче в родната ни наука, което ме прави по един особен начин щастлив постоянно да казвам, показвам или дори да се защитавам от безкрайните и непрестанни нападки. Мога да си го позволя и го правя с това усърдие и удоволствие, което дразни и разтриса тези, които се опитват да го правят.

Няма как и защо да обясняваме на някой, че трябва да откриваме откритото, но има смисъл да обясняваме на околните, че е достатъчно глупаво чуждоземците първи да откриват нашите умни хора, а ние да не ги зачитаме. И без да се мисля за особено умен и смислено разсъдлив, то мога да посоча десетки примери – публични и не съвсем публични – на подобни случки. И ако тези случки се случваха само на мен – ще призная, че греша или не съм намерил правилния път за това си мое житейско съществуване.

Не сте ли забелязали колко храбреци има измежду нас – българите, когато не е страшно, и колко сме кротки, когато има от какво да се боим.“ – много преди мен Марко Семов споделя същата философия и се опитва да я каже на висок глас. Със сигурност, ако сме я чули – не сме я разбрали.

В годините събирах неприятните усещания и очаквания, но разбрах че няма как да промениш това поведение на тези хорица, които имат само и единствено усещането за личното си самосъхранение“, разкрива проф.Терзиев.

По думи те му българските университети са едно може би и по-жестоко олицетворение на обществото ни, защото забавят своето развитие и доста по-трудно се приспособяват и наваксват със своята „социална адаптация“ на вече случили се процеси.

И ако в началото на т.нар. преходен период автономността целеше да запази автентичното и сериозно българско образование, сега даде възможност държавните наши пари да се харчат автономно и да се тюхкаме защо и как този резултат не отговаря на нашета потребност и изисквания. Е, и няма как да се получи, защото тук в нашия роден български университет се структурира и обособи зависимост, позната най-добре за последните вождиски времена на зрелия социализъм. Погрешното демократично управление на уж автономни и справедливи процеси доведе до огромни и непреодолими изкривявания. Примери достатъчно на брой, които се характеризират с всичките елементи на тоталитарната държава – с портретите по стените, единствените кандидати за управленския пост и ред други. Скрити и прикрити зад думичките „академична автономия“ не ги отчитаме и забелязваме и ако други външни процеси не променят хода на тези събития може да наблюдаваме и семейното и роднинско предаване на властта.

Въобще не се притеснявам да назовавам процесите и явленията с истинските им имена, но това по-често остава в една безкрайност на ненужност или дори невъзможност за разбиране и усещане.

Често под сурдинка и дори публично ме критикуват как сколасвам да пиша толкова материали или дали това не са усилия на други хора. Почти не отговарям, защото това е безсмислено и непотребно да даваш обяснения на човек и хора, които дори няма да се опитат да те разберат. Тези хора нямат способността нито да разбират, нито да усещат случващото се. Преди време Университетът, в който полагам ограничено количество като време труд, зае призови места в три от професионалните направления при оценка на научната дейност – като моя „несъществен“ принос беше около 70%. Не си мислете, че това беше забелязано – независимо, че „лавровите венчета“ бяха получени. Не бих отбелязал този факт, ако точно същите тези хора не словоблудстват и раздават оценки. Не – аз нямам кабинет и името ми не виси на никой кабинет в моя Университет, защото това би създало комфорт на лошото момче да се покаже. Да, господа, на мен това нито ми трябва, нито ми е нужно. По-скоро е тъжно – защото липсата на нормалност в поведението е липса и на себеуважение“, подчертава проф.Терзиев.

Той е категоричен, че оценката рано или късно се получава.

И ако не ставаше дума за моята особа бих бил по-словоохотлив, но в случая многословието е почти излишно. Приятно е когато чужди лаборатории за социално предприемачество се изграждат в чужди университети, на научни форуми с 8 000 и повече участници те канят да изнасяш три поредни години пленарни доклади и в началото си мислиш, че нещо са се объркали. Повярвайте ми, нищо подобно – тези хора не биха поканили никой, който няма какво да им каже и покаже, и ако ние в България си ги нагласяме, то тези хора не допускат такива отклонения. Нито имат време и излишни средства, които да загубят в тази луда надпревара на световно доказване. Често се оплакваме, че обществените, социалните и икономическите науки са неитересни, недостъпни за външния сват. В известен и много малък сегмент това твърдение може да е вярно, но в по-голямата си степен е невярно. В последните години направихме интересни опити, които получиха възможност да бъдат публикувани в т.н. реферирани чужди издания. И точно тези, които на висок глас обясняват, че това е толкова трудно и видите ли могат да пишат около десетина уж „стойностни“ неща и си ги туряме в нашито университетско издание – което за съжаление никой не чете и няма да види бял свят“, изтъква проф.Терзиев.

Ученият е категоричен, че няма как да си позволи да даде право да правят оценка хора, които дори се наричат учени – които да заклеймяват и определят дейности, които не са упражнявали, а за компетенции въобще да не говорим. „Трудно се преподава управление, когато само и единствено си управлявал себе си – как да научиш студентите си на този сложен процес, как да дадеш пример – от университетските кабинети няма как да се случи. Често мислим или по-скоро говорим за връзката бизнесреда – университет, която е доста условна и хипотетична. Тя не се случва и заради причини и обстоятелства от различен характер, но бъдещите необходимости осъществяват определен натиск и тава рано или късно ще доведе до особен разрив на „приятелското“ отношение на двете системи.

Нашето търпение се превърна в национална философия. И дали тя не ни довършва, „спасявайки ни“?“ – пак казва Марко Семов и за сетен път се уверявам, че този мой земляк е бил доста мъдър и прозорлив. А ние не се опитваме и да го прочетем – няма нужда от особени усилия, а по-скоро сила за същностни изменения.

Скоро прочетох едно интересно твърдение за себе си, че няма как да имам способности от Бах до Офенбах. Колко мило изказване, но с огромна доза неграмотност. Няма как да разбереш и дори да усетиш това, което е било смисъл на Бах или Офенбах, когато твоето смислено съществуване е не е да съграждаш. Трудна мисия е да убедиш определени индивиди в липсата на възможности, когато по една или друга причина са овластени с възможността да раздават оценки.

Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжество да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават …“ – пак думи на Марко Семов. И пак той казва – „Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и съдбата си? Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си“.

Интересна философия сме си сътворили ние българите – трудно ще я преоценим и още по-трудно ще я преодолеем“, коментира още проф.Венелин Терзиев.

Ученият не крие, че малките радости в работата му са около него – те се случват въпреки всичко и въпреки „малките“ хора.

Не само приятно, а по-скоро достойно е, че учените от Кинг Колидж в Лондон или Института „Плеханов“ в Москва се учат на управление и икономика от теб, че многохилядните научни и икономически форуми във Владивосток, Москва или Ростов на Дон са забелязали твоите усилия и си част от тяхното случване наред с известни имена в световната наука. Балканските ти съседи те канят да изнасяш публични лекции в Скопие, Прищина или Белград, че Сръбската академия на науките и изкуствата е отделила време за теб в пленарната сесия в годишната си научна конференция – редом до учени от Италия и Русия, че обучението в Париж се води по твои писания, сътворени още преди 20 години и ред други малки, но много точни и безпристрастни доказателства, че българите все още съществуваме смислено“, разкрива проф.Терзиев.

Изследователят със завиден опит и международен авторитет се пита дали хората имаме способността да помъдряваме с години!?

Не знам – натрупванията понякога водят до смислени изменения и способност на хората да предават знанието на околните, а при други индивиди тези натрупвания са излишни и водят до избуяване на негативните им качества – поради липса на вътрешен контрол и контрол на средата. Това е моето наблюдение, което не почива на типичните научни съждения и доказателства, а на лични усещания.

За моите 51 години вероятно съм научил доста неща, които се отразяват както върху поведение ми, така и в преценките и усещанията. Страхувам се, че си харесах определението „лошото момче“ в науката, защото това ми позволя да правя своите греши и добри дела, но пък по един искрен и честен начин. Вероятно съм добре възпитан и това ми възпитание не ми позволява да се отнасям некултурно към онези люде, които са толкова прозаично невъзпитани и дори неграмотни“, казва проф.Терзиев.

В разсъжденията си той отделя място и за ролята на журналистите.

Журналистите – така отчетливо дефинираната „четвърта власт“. Добрите журналисти са онези културни и възпитани хора, които не са арогантни само и единствено защото са облечени във властта на възможността да определят посока от екрана, радиото или от вестникарските страници. На мен ми е ясно, че компетентността няма как да я имат във всички аспекти на своята работа, но трябва да имат усещането за онази особена справедливост, която трябва да представят пред читателя, зрителя, слушателя или въобще пред публиката. Силата, която имат, те я раздават понякога с лекота, дори без да осмислят това, което вършат. И така, през дългото време на неосъзнати действия, загубиха силата на „четвъртата власт“. Това, разбира се ,обезличава и така дефинираните останали власти, защото те са в една цялостна зависимост.

Вестник „Труд“ е медията, от която през годините получих уважението и в която намерих мястото, където мога свободно и искрено да кажа какво и как мисля – дори понякога това да е в разрез с догматичните правила на журналистиката. Което само по себе си е достатъчно добро – защото трябва и, надявам се, можем да се променяме към това добро.

Сигурно не ми стигнаха тези 51 години да усмиря надеждата си и да укротя желанието си да помагам и променям с действията си. Отношението, което не винаги получавам, е въпрос на много неща, но най-вече на себеуважение“, убеден е проф.Терзиев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено от копиране !!