Последни Новини

Проф.д.н.Венелин Терзиев: Обществото ни боледува и затова търси своето място и своите нови водачи

Договориха сътрудничество между факултет „Финанси“ на Стопанската академия и Университетска болница „Канев“ в Русе
януари 28, 2021
Носителка на „Златна лира“ 21 години управлява училище за таланти
януари 29, 2021
Покажи всички

Проф.д.н.Венелин Терзиев: Обществото ни боледува и затова търси своето място и своите нови водачи

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

 

Проф.д.н.Венелин Терзиев е възпитаник на Университета „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас и Стопанската академия „Д.А. Ценов“ в Свищов. Доктор е на науките по национална сигурност и икономика. Редовен професор е в Военната академия “Г.С.Раковски” в София и Русенски университет „Ангел Кънчев“. Научните му интереси и публикации са свързани с проблематиката на икономиката, националната сигурност и социалното управление.

 

-Проф.Терзиев, през 2020 г. станахте носител на най-високата награда на Министерството на културата, а само преди дни бяхте отличен и с наградата Учен на годината в Социални науки на International Achievements Research Center, Chicago, USA? С какво са ценни тези награди за Вас?

-Наградите винаги имат определен смисъл и те за това са награди. Дават оценка, крила, мотивират или по-скоро обръщат внимание на обществото към това, което прави отделният индивид. В последните години сме станали чувствителни към даването на оценки и характеристики. Очевидно вече от доста дълго време обществото ни боледува. И навярно затова търси своя смисъл, своето място и своите нови водачи. В този ред на мисли аз приемам най-престижната награда в сферата на културата и просвещението като оценка за скромния ми принос в това обществено развитие.
Странно или почти необяснимо е, че ние българите оценяваме способностите и постиженията на даден човек в края на неговия житейски път или след неговата смърт. Смятам, че оценката или положителните неща трябва да се показват навреме, тогава, когато са актуални, когато самото общество има нужда от тях. И да, те няма как и защо да бъдат приемани еднозначно, но нали и пътят към тяхното утвърждаване е точно това. По определен начин обществото да покаже и да удостовери конкретно отношение за определени събития и личности.
Наградите за себе си приемам като отговор за моите личностни усилия и на колегите ми да утвърждаваме знание като такова, което е потребно за всички нас. Във времена, когато технологиите са напреднали достатъчно много, когато откритията в науката не се случват всеки ден, отстояването на определени идеи, мисли и налагането на определени поведенчески модели е непосилна задача само са един индивид. Това се случва понякога трудно или изобщо не се случва.
Наградата, каквато и да било тя, е израз на внимание, уважение и дори признание за тези усилия и за приемането им от обществото. Ако трябва да бъда искрен – това внимание ме радва, нарежда ме до имената на изявени и велики българи, които имат огромен принос за развитие и популяризиране на българската култура и просвещение. А що се отнася до отличието, дадено ми от International Achievements Research Center – тя е признание за положените усилията натрупаното знание да бъде споделено и да достигне до повече хора. Признанието е за български учен и това е по-важното в случая.

-Какъв е пътят до тези награди?

-Пътят, който се надявам да продължа, е интересен, различен и в никакъв случен лесен. Може би всичко започва от семейството, което създава нагласи и желания у един малък човек да прави определени неща и да се развива. Естествено в началото винаги има притеснението, дори комплекса, че си от малък град. Това може би в една определена степен те прави по амбициозен и дори напорист да вървиш напред. Определено учителите са тези, които формират и насочват. Днес се отнасям към тях с благодарност и с респект. Завършил съм основното си образование във Второ основно училище „Стефан Пешев“, а след това сегашната професионална гимназия „Марин Попов“. Няма как да не спомена имената на Тотка Хаджийска и Пламен Пейков, които са оставили отражение в моето съзнание. Училището по онова време не само ограмотяваше и образоваше, но и възпитаваше. То беше нашето семейство. Сега е по-различно. Пионерската организация създаваше усещането за ориентация, цели и формиране на идеали. Дали те са били добри или лоши е въпрос на преценка, но едва ли е било излишно формирането на добро поведение добро възпитание и позитивно отношение. Може би на по-късен етап от историческото си развитие ще оценяваме по трезво и по-различно периода на това така наречено социалистическо развитие. Отстоянието на времето ни кара да гледаме с по-различен поглед върху случващото се. Сега то ни се вижда твърде порочно и несправедливо, и вероятно има известна истина в това, но безспорно е вярно, че Партията толерираше най-добрите и създаваше определени условия за тяхното развитие. Изкривяванията са съществували във всяка власт, та нима те не съществуват и не се виждат и в сегашното ни съществуване. Понякога те са явни, понякога в известна степен прикрити, но са факт и ги има. Едва ли демократичната система дава отговор на всички наши очаквания.
Твърде рано напуснах този град и може би се откъснах от него. Висше образование в Университет „Проф д-р Асен Златаров“ в Бургас, последващи много надграждания и специализации в различни български и чужди университети. Името на моя университетски ментор проф. д-р Маруся Любчева не мога да пропусна, която и днес по един много фин и различен начин ми дава съвети, напътства ме и ми дава криле. Тя е един изключителен пример за подражание в тези трудно времена –  устойчива на всякакви партийни и политически бури преминава от малкия град в Северозападна България да престижните управленски места в Бургас, българския парламент и европарламента. Силата и зарядът, които носи, увличат околните. Запазих частица от нейната суровост, искреност и прямота, и не на последно място многократното повтаряне, че знанието трябва да бъде споделено и че ние не сме самодостатъчни. Опит, близост и приятелство което съществува вече тридесет години.
Пътят ме отвежда в едно малко градче Ветово, което е в Русенска област. Там бях ръководител на местната служба за заетост в продължение на пет година, след което станах директор на Регионалната служба за заетост, която отговаря за Североизточна България и не след дълго вече ръководех Националната агенция по заетостта. Неоценим опит, който успя да формира трудови навици, работа с много хора, приемане на етнически различното население на страната ни, приятелства, първите удари, вземането на важни решения, които определят съдбата на много хора. Всичко това са натрупвания, които човек успява да оцени отново на по-късен етап. Зависимост от хора и събития, които така или иначе се случват и променят твоя житейски път. Достигнал най-високите управленски нива в твърде млада възраст си доста по-чувствителен към ставащото и преодоляването на стъпалата е изпълнено с много рани и болки. Времето успява да притъпи тези болки, но те не се заличават. След смяната на правителството по онова време загубваш професионалната позиция, която заемаш. Това за кратко те изкарва от равновесното положение, като разклаща устоите които си градил, но пък ти дава възможност да приемеш понякога и случайните възможности. Вече по-късно тези промени приемаш като необходимост и част от житейския път. Те не са особено приятни, но пък са полезни и винаги са свързани с един елемент на оценка и вглеждане в себе си. Днес, от отстоянието на годините, по спокойно и донякъде по-мъдро поглеждам на тези предизвикателни промени в житейските поприща.
Научната си кариера започнах сравнително късно, но пък ценното беше, че вече бях събрал в своята сметка един доста дълъг професионален опит, натрупване на знание и много умения да оценявам и поглеждам на събитията и процесите по доста аналитичен и комплексен начин.
Да, защита на 4 докторски дисертации в различни професионални направления е нещо, което трудно се възприема от академичната общност, пък и въобще и от външната среда. То поражда известна доза съмнения, злоба и завист. И те не ме подминаха. Трудно и мъчно се изживяват тези неща, но след внимателен прочит на написаното разбираш, че този тип хора дори не са се постарали да прочета и намерят в смисъл от стореното. Просто в един определен етап ставаш непреодолима зависимост, с която околните общности трябва – искат или не – да се съобразяват. Това пък ти дава възможност по-ясно и точно да представяш своите проучвания, идеи или съждения. И може би в това е смисълът да правиш наука. Наука, която да е полезна някому и да дава положителен тласък.
След много дълго време оценката дойде първо от вън и на много по-късен етап тук в България. Да умееш да публикуваш в най-престижните издания, които са реферирани в системите на SCOPUS WOS, ми дава възможност да споделя натрупаното пред огромна общност, което е немислимо да се случи тук в България. Десетки пленарни доклади и публични лекции в Русия, Македония, Косово, Сърбия, Албания, Турция, Черна гора, Китай и много други, и на съвсем късен етап в България. Може би това е национална черта – като, че ли ние не виждаме своите, а оценяваме първо външните.
Преминах и през частната бизнес среда, която у нас е доста несъвършена в отношенията си и вътре в нея и извън нея. Вероятно ще са необходими много години за да бъде това, което трябва да е.
Сега като редовен професор във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София и Русенски университет, Главен научен секретар на Университетската болница „Канев“ в Русе ми дава възможност на определена свобода да правя това, което май най-добре умея да правя. Ръководната ми позиция в Министерство на културата е част от това житейско амплоа, което допълва и осмисля сегашния ми делник.
Има и нещо твърде привлекателно работното ти място да е в различни градове. Препускането по пътищата дава време за мисъл, която не би се породила, ако го няма това непрекъснато пътуване. Идва момент, в който ти не го забелязваш, а то е станало част от теб. Понякога не усещаш къде и в кой град се намираш – имаш усещане само са хората и нещата, които ти предстоят. Лошо е събитията да управляват теб самия, но пък е вярно, че ти не съществуваш извън тази социална среда.
Дълбоко в себе си осъзнавам, че най-голямата привилегия на този земен път е да оставиш следа след себе си, която да набразди достатъчно силно и ясно, за да може да бъде смисъл. Да, семейството – това са най-близките и ценни хора, които те спасяват от всички несполуки и ти дават усещането да се чувстваш винаги нужен.

-Кое беше най-трудното по този път?

-Разчитам трудностите по един различен начин – ние хората си ги създаваме със собствените отношения по между си, като относително винаги търсим ползите от тези отношения. Това са били най-големите препятствия. Те създават и най-висока степен на риск едно нещо да се случи или да не се случи. Хората понякога сме твърде необективни към околните – защото формираме нашите представи и оценки само и единствено от гледна точка на личната изгода. Това може би е и ще остане най-трудната част от това преодоляване. В прозаичната част на отговора на този въпрос – са много и от различен характер. Лесно се анализират и при вземането на верни решения лесно преминават.
Елементарните хора вземат елементарни решения. На тях най-трудно може да се обясни какво и как искаш да направиш. Та този тип хора и пречка са прогресивните и съзидателните решения и още повече, ако те са и на ръководни позиции. Мисията да ги просвещаваш е доста трудна и дори невъзможна. Естественият подбор не върши работа и това става кауза, която е подложена на дълбоки изпитания. Това са най-големите трудности по този път, чието преодоляване изисква много сили и енергия, което според мен трябва да влагаме в друга посока

-На какво Ви научиха трудностите, които преодолявахте?

-На много важни неща – че винаги има две страни на медала и никога ситуация не е толкова лоша, колкото е самото усещане за нея. Всички трудности оставят определени белези върху всеки човек. Някои помагат съзнателно да определиш кои са ти приятели и кои не се вписват в това определение, други ти дават сили и кураж да продължиш напред, а трети да усетиш, че дори и добрите неща не винаги са добри. Звучи доста абстрактно и сложно, но е достатъчно вярно. Човешкият живот не преминава без трудности и те са със различен характер и сложност – през едни преминаваме лесно, а през други трудно и мъчително. Срещнах в моето и от двата вида – усещах болка, усещах накърнено достойнство, усещах дори отвращение, но в никакъв случай и злоба. Непонятно е да отвръщаш на някакво такова действие по този начин, но дори и ако се върнем към народната мъдрост „няма ненаказано добро“ ще намерим достатъчно смислено обяснение, че това непрестанно ни се случва.
И ако трябва да го обясня точно ще използвам два цитата на великата руска актриса Фаина Раневская „Има такива хора, към които ти се иска да се приближиш и да ги попиташ сложно ли се живее без мозък“ и „Има хора, в които живее Бог, има хора, в които живее Дявол, а има и такива, в които живеят само глисти.“. Отговорът дава самата тя: „Освободете идиотите и клоуните от живота си. Циркът трябва да гастролира“. Всичко това звучи малко цинично, но е абсолютно вярно.

-Вие не се вписвате в представите ми за научен, кабинетен професор. Какъв е подходът Ви към студентите, на какво друго искате да ги научите, освен на съответната специалност? Защо?

-Всички в Университета отиват да получат освен новото знание и умението как да го използват, да получат онези базисни компетенции, които да им дадат възможност да надградят в последствие.
Намирам съвременното висше образование за доста неадаптивно и закъсняващо с процеса на промяна. То при всички случаи е призвано да отговори на текущите и бъдещите потребности, а на мен ми се струва, че сега едвам догонва настоящите нужди. Съвременните информационни канали са толкова много и различни, а и могат да се ползват по всяко време. Въпрос на висока експертиза е да отговорим на тези потребности и ако не можем, ние преподавателите губим тази аудитория и я обричаме на рутинност. Динамичността на процесите е толкова голяма, че знанието, което притежаваме трябва да споделим по максимално добър и полезен начин. Колкото и сложно да звучи – трябва бързо да се променяме и ако преподаваме теоретични материи, които са относително постоянни, то останалата практическа част е изключително динамична Част от колегите ми се оказаха неподготвени и в пълна невъзможност да отговорят на това изискване и това постави на изпитания този образователен процес, който при всички случаи има две страни, а потребителят на този образователен продукт е трета страна.
Едва ли ще успея да се впиша в типичната физиономия на такъв преподавател, но едва ли това е нужно. Може би точно такива, които не се вписват, са ни необходими в настоящата безспорно кризисна ситуация. От такъв тип нетрадиционни, нестандартни и екстраординарни личности зависи създаването и формирането на обществото ни.

-Просветителската мисия, която е част от Вашия живот, какво я осмисля и прави потребна и значима?

-Сложен въпрос, който не може да има лесен отговор. Вътрешната потребност е важно нещо – тя те мотивира и кара да вършиш определени неща. Правенето на наука заради самата наука е безсмислена дейност, както и просветителската мисия. Да пробудиш нещо у хората и да създадеш възможност то да се развива е нещото, което може би ме е водило и води да правя това.
Усещането, че това, което вършим, е потребно някому, че то помага да се вземат правилни и добри решения е нещото, което ме прави силен в трудни ситуации.

-В едно интервю казвате: „Най-важното да осмислим нашия живот е да запазим нашата идентичност, нашите традиции, култура и образование – ако не успеем да го съхраним и предадем, то сме загубили битката с каквито и да е кризи.“ Мислите ли, че ние, българите, имаме волята и силата да съхраним българската си идентичност? 

-Едва ли сме съвсем бездуховни, но ми се струва, че загубихме онези рецептори да откриваме и подкрепяме можещите хора, а по-скоро приемаме една пасивна позиция на угодност. Всички онези ценностни модели отрекохме като лоши и непригодни за новото ни обществено и демократично развитие, но не ги заменихме с нищо. Това доведе до тежка ситуация, която се развиваше във времето и премина през периоди на гротеска и на поредица от кризи. Колкото по-бързо осъзнаем тази необходимост и се опитаме да подобрим създалата се ситуация, толкова по-бързо ще напуснем този кризисен, преходен и дълбоко неприемлив период. Моята скромна прогноза е, че ни очаква поне още десетилетие на лутане и без да съм привърженик на обяснението, че всичко в историята има определена цикличност – то, този кризисен период би следвало да завърши с една промяна, която в исторически аспект се съпровожда с определението революция, а може би това е еволюция. Аргументите и в двете посоки са достатъчно много и различни, но резултатът ще бъде една чувствителна промяна. Не ми се ще да говора и мисля за процеси на оцеляване на българското общество, защото това ще бъде една неприемлива и драстично трудна картина, но със сигурност имам усещането и мисленето, че това предстои.

-Вие казвате: „Когато работата ти е твоята страст, е изключително важно да усещаш резултатите. Да бъдеш мотивиран. Да се вдъхновяваш. Да се гордееш. Професионалните Ви постижения са достойни да бъдат признати, а те са достойни да бъдат наградени. Всяко признание помага след него идва трудното.“  Кои са резултатите от Вашата работа и за какво Ви мотивират? Кое е трудното след признанието?

-Вероятно отговорът няма да бъде съвсем очакван и логичен, но след всяка малка или голяма победа, след вяска малка или голяма награда се пораждат по-големи очаквания, които започват да те следват при по-нататъшния път, а и не малка завист и злоба са част от този път. Неспособността да се радваме на успехите и победите ни прави неспособни да оценим постигнатото, както и това което ние самите правим. Сложен процес на утвърждаване, което нашата историческа битност го потвърждава. Разбира се, че е трудно да признаеш, че другият е по-добър, но пък е по-достойно. Опитвам се всеки ден да показвам уважение към всички онези, които се справят по-добре и към тези, които постигат добри резултати. Това е част от уважението към самия себе си. Трудно за разбиране от нашето общество. Понякога си мисля, че съм попаднал в шизофренна реалност. И отговорът е твърде простичък – дава го един от великите умове Алберт Айнщайн: „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“.

-Няма съмнение, Вие сте успял в професионално отношение човек. Кое е житейското постижение, което най-много цените?

-За артистите важна е публиката. Оказа се, че за всички е важно отношението на публиката. При нас тя не винаги е толкова видима и събрана в една зала. Отношението е най-важното, а конкретни събития има много. Преди малко повече от година бях поканен да изнеса публична лекция в Университета в Печ, Република Косово, пред преподаватели и студенти.
Претъпканата аула в началото създаваше известно напрежение у мен, но когато приключи лекцията – ставането на крака, погледите и ръкоплясканията ме удивиха. Споделиха ми, че е било като представление, което нито са очаквали, нито някога са гледали. През годините съм говорил в пленарните сесии пред хилядни аудитории, особено на традиционните форуми във Владивосток, които се провеждат след срещите на високо равнище. В тези конференции участват между 8000 и 10000 участници, което е немислимо за условията в България. Предизвикателство и уважение е да бъдеш поканен на такива научни форуми, като безспорно пленарните доклади са добре подбрани и никога случайни.
Един такъв спомен е пленарният ми доклад пред Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград, което беше изживяване, подсилено и от факта ,че много рядко български учени са канени на техни официални събития, както и отношението на председателя на Академията и ръководството.

-Кой е най-ценният урок, който искате да споделите?

-Стойността на уроците, които постоянно получаваме по един или друг начин, е различна за всеки човек. Ще кажа, че трябва да гледаме напред и да вървим към хоризонта. Скоро проф. Тони Новак от Пловдив ми сподели едно нейно житейско верую, което приляга много точно: „Много съм страдала, докато разбрах, че няма как целия свят да те обича! Важното е ти да го обичаш!“. Някак си трябва да приемем, че всичко което правим не може да бъде еднозначно приемано, но да бъдем достатъчно способни да приемаме различието. Харесва ми още едно определение, което за да бъде разбрано трябва да си натрупал достатъчно мъдрост. Ужасна невъзможност и че утрешния ден винаги предстои. Някак си това дава надежда, сила и възможност да се случат и невъзможни неща.
Натрупаната мъдрост трябва да раздаваме на колкото е възможно повече хора и по всякакъв начин, това е смисълът на човешкия живот. Всичко останало е безполезно и не особено важно.

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Занимавам се с журналистика от 28 г. Кореспондент съм на вестник "Труд" за Великотърновска област. В личния ми сайт "Helios-as" ще намерите интересни четива за здраве, красота, наука, култура, образование, туризъм, изкуство, пътешествия. Благодаря за интереса и приятно четене!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено от копиране !!