Шишмановският манастир „Успение Богородично“ е сред емблематичните обекти

Шишмановският манастир “Успение Богородично”, наричан още Чамурлийски манастир и Самоковски манастир e сред емблематичните обекти в България. Намира се в Септемврийски рид (преди Черни рид) от Ихтиманска Средна гора близо до прохода Ушите, на около километър югоизточно от язовир Искър и на около 13 км североизточно от Самоков. Разположен е в землището на изселеното през 1954г с. Шишманово . Манастирът е основан по време на Втората българска държава. Разрушен е при завладяването на България от турците, през ХІХ-ти век е възобновен в примитивен вид, а от ХХ век (1927г) е в сегашния си вид. Представлява комплекс от черква, жилищни и стопански сгради. Черквата представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна сграда с камбанария, долепена до южната й фасада. До нея е издигнат малък паметник на загинали руски офицер и 28 войници при боеве близо до манастира по време на Руско-турската освободителна война.

„Бившето село Шишманово повече от половин век е под водите на яз. „Искър”. Шишмановци обаче и техните наследници по традиция всяка година в последната неделя на август се събират на събор край манастира „Успение Богородично”. Искам да разкажа как протича един ден на този събор. Може да не сте от Шишманово или наследници на шишмановци, но елате, за да подишате чистия планински въздух и да изживеете един емоционален ден. Емоциите добре влияят на здравето, подмладяват, разкрасяват и удължават живота. …Няколко дни по-рано големите родолюбци са вече тук, пристигнали с коли, каравани, микробуси, мотори, велосипеди, дори пеша. Не липсват и рибарските такъми. От всички краища на страната, където живеят шишмановци, още от ранни зори потокът от коли и хора не спира. Гости на събора са и жители на Ихтиман, Самоков и София, на други близки градове и села. Слизайки от колите, всички влизат в храма, за да оставят цветя и дарове, да запалят свещичка за здраве и благополучие. Измиват си очите от водата на аязмото край манастира пак за здраве. Легендата говори, че сляпо момиче, след като си измило очите с тази вода, прогледнало. Всички си наливат и в шишета от лековитата вода за вкъщи. Сега аязмото е благоустроено и украсено. Този ден е необикновен – по-светъл от другите, защото е светло в душите на всички присъстващи, защото се намират на едно свято място, на свещената родна земя, където сърцата туптят по-силно, кръвта в жилите тече по-бързо, дъхът е учестен. Всички шишмановци и гости са поздравени от манастирското настоятелство с „Добре дошли” и тържеството започва. Веселбата е в своя разгар: оркестърът от Костенец свири, певицата пее, пеят и други, които могат, вият се кръшните шишмановски хора от млади и не толкова млади съборяни, а аз ги гледам и им се радвам от сърце. Мнозина други – също. Безспорно най-добрият играч е Дане Делията от Ихтиман. Където има хоро, има кой да го води – Дане Делията, разбира се. Той играе леко, като перце, с артистични маниери… Често близките си определят срещи по микрофона и се унасят в сладки приказки, в спомени от предишни преживявания. Певците от Самоков също пеят шишмановски и други народни песни. „Който може, го може!”, казва народът. Но „гладна мечка хоро не играе”. И за това настоятелството се е погрижило. Скарите задоволяват апетита, а има и традиционен курбан с месо от дарители, които всяка година се отчитат. На никого не се иска веселието да свършва. Всяко нещо обаче си има и край /макар че някои остават още дни край манастира/. Със смесени чувства на тъга и удовлетворение керванът потегля обратно към домовете. На добър път! До следващия събор…“, казва Руска Чалева – Караджова, която е учителка от Ихтиман.

Тя допълва, че Ихтиман е едно от най – старите селища по българските земи. Следи от човешка цивилизация има от над 3500 – годишна история. Разположен е на най-важния път от Близкия изток към Централна и Западна Европа. Градът е бил свидетел на едни от най- драматичните исторически битки и процеси, свързани с борба за надмощие на великите сили , християнската и ислямската цивилизация, за надмощие и контрол над Балканския полуостров. Като резултат, в тази част на българските земи се натрупало изключително богато историческо и културно наследство.

„В музея на град Ихтиман, ще се докоснете до бита и традициите на ихтиманци. На първия етаж е разположена зала “Етнография” – тя представя материалната и духовна култура на града ни .В нея може да се наследите на тъкани, шевици, шита дантела, писани яйца, керамика и ихтиманския народен костюм. Този костюм печели 6 златни медала от международния събор в Копривщица.

Изложени са в залите „Археология“ и “История” . Там са разкрити наченките на града ни чрез керамичните фрагменти. Името му “Щипон”, е преобразувано в Ихтиман през османския период. Битките му по време на Априлското въстание , Руско –Турската война. Развитието му след това до Съединението . Преминаването ни в „Източна Румелия„ .Борбата на ихтиманци са обединението ни с „Княжество България „.Междусъюзническата и Първа световна война. Живота и делото на Генади Ихтимански , Димчо Дебелянав , Пенка Икономова, Магдалина Царчинска и Гьончо Белев и др. В специална зала в музея е отреден кът с лични вещи и творби на нашия известен писател – Гьончо Белев.

Гьончо Георгиев Белев, български писател и общественик, е роден на 12.06.1889 г. в Ихтиман в бедно занаятчийско семейство. Още като юноша помага на баща си в кожухарския занаят. След ранната му смърт, Белев чиракува в кафене, работи в общината, става библиотекар в читалището, служител в съда в родния си град и се грижи за прехраната на семейството. На 16-17 г. чете списание „Нива” и следи приложенията с творби на руски класици. Под прякото влияние на Тетмайер написва „Горски иммортели” (1912), стихове в проза, печатани в приложението на в. „Вечерна поща” (1912). Пристигнал в столицата, работи като писар в Българска земеделска банка (1909-1911). През Балканската война (1912-1913) е доброволец в Български червен кръст, а през 1914-1915 г. е безработен. Участва в Първата световна война като санитар в 22-и пехотен полк. От 1918 г. до 1923 г. е библиотекар при Министерството на вътрешните работи. След преврата на 9 юни работи като коректор, преводач от руски, стенограф, редактор, уредник на печатарски музей, библиотекар в Държавната печатница. През 20-те и 30-те г. се сближава с писателите-комунисти и антифашисти. Сътрудничи на вестниците „Вечерна поща”, „Съвременна мисъл”, „Пряпорец”, „Мисъл”, „Народни права”, „Листопад”, „Вестник на жената”, „Илинден”, „Литературен глас”, „Новини”, „Хиперион”, „Мисъл и воля”, „Време”, „Свят”, „Щит”, „Литературен преглед”, „Кормило”, „Брод”, „Победа”, „Нова камбана”, „Заря”, „Глобус”, „Пробив”, „АБВ”, „Час”, „София”, „Хоровод” и др.