ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Ученият е отличен от Министерството на културата с грамота и почетен знак „Златен век“ – звезда учения. Наградата се присъжда за принос към развитието и популяризирането на българската култура в месеца на народните будители

Регионална библиотека „Любен Каравелов в Русе, Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив, Университетска болница „Канев“ в Русе, Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София са сред номиниралите проф. Венелин Терзиев за престижната награда.

Венелин Терзиев е роден на 14.02.1970 г. в гр. Севлиево. През 1996 г. завършва Университет „Проф. д-р Асен Златаров“– Бургас, специалност „Технология на полимерите“ и квалификация „инженер-химик“. През 1997 г. придобива втора магистърска степен – „Химик и учител по химия“. Завършва квалификационни курсове в Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ в Свищов, Технически университет в Габрово, Русенски университет „Ангел Кънчев“, Institute for Vocational Training – Гърция, Technology and Business Incubator Centre – Румъния, St Loye’s Foundation, Exeter, Великобритания и др.

От 1997 г. до 1998 г. е главен специалист в отдел „Услуги по заетостта“, а до март 2002 г. е началник на Бюро по труда в гр. Ветово. Последователно заема длъжностите: началник на Регионална служба по заетостта в гр. Русе, заместник-изпълнителен директор на Агенция по заетостта на Република България, консултант, изпълнителен директор на няколко предприятия. Главен научен секретар е на Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Канев“ АД в Русе.

От 2015 г. е професор по професионално направление „Архитектура, строителство и геодезия“ в Русенски университет „Ангел Кънчев“, а от 2016 г. – професор по професионално направление „Национална сигурност“ първо в Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново, а сега във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София.

Доктор на науките по „Национална сигурност“, научна специалност „Организация и управление извън сферата на материалното производство“ в Национален военен университет „Васил Левски“ – гр. Велико Търново, доктор на икономическите науки по научна специалност „Финанси“ в Стопанска академия „Димитър Апостолов Ценов“ – гр. Свищов, доктор на социалните науки на Бургаски свободен университет.

Проф. Венелин Терзиев е редовен професор във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ – София и Русенски университет „Ангел Кънчев“, главен научен секретар в Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Канев“ АД – гр. Русе.

-Какво е тази награда за Вас, която е една от най-престижните в България и е свързана с 1 ноември – Денят на народните будители?

–Преди няколко дни проф. д-р Маруся Любчева от Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ ми написа: „Различността е като каузата. Ако я нямаш, не си струва да си там. Но ти я имаш. И на това, и на което и да е друго място“. В отговор ѝ написах, че ми е все по-трудно и по-тежко да отстоявам тези свои позиции в това доста напрегнато и дори размирно време и че трябва все повече сила и енергия, за да продължиш да вървиш изправен напред.

Награждаването ми с награда „Златен век“ – едно от най-високите отличия у нас, ме изненада и развълнува приятно. И не само защото оценката е достатъчно висока и ясна, а много повече поради факта, че е свързана с една изключително важна мисия – да просвещаваш и даваш на околните натрупаното знание. В което лично за мене е и смисълът на човешкото съществуване.

Естествено формалният акт на получаване на една награда е само краен резултат от един доста дълго и не особено лесно пътуване към себепознание и процес на раздаване, което би било съвсем безсмислено, ако не е в полза на хората и обществото ни.

Дълъг и доста смущаващ за мен е списъкът на хората, които са получили наградата „Златен век“. Смущаващ, защото това са личности, които са пример в обществото ни, отдали своя живот за неговия напредък. Затова и приемам наградата с ясното съзнание, че моето присъствие в този списък изисква още и още, за да достигна това признание и уважение. И ако ние всички сме грешни в своето битие, то приемането на самите себе си, такива каквито сме, е особено важно в този случай!

Всички ние преминаваме през различни периоди – на пълно отричане и мъчително изправяне и продължаване напред след това, периоди на неразбиране и неприемане, дори враждебно и недостойно поведение на част от околните. Навярно това е отредената на всеки от нас Голгота. Важно е обаче да усещаме своето място, принос и значение. И най-важното, когато оценката идва от хората, които са пазители на хранилищата на нашето познание, създателите на човешкото творение или онези мислещи и търсещи хора, които са съпричастни с развитието на българското образование, наука, култура и изкуство – то тази оценка може да се приеме, че е достатъчно правдива и дори справедлива.

–Откриването на себе си в това трудно време е сложна задача – как се случва?

-В последно време чета толкова много писания, които са запълнени с омраза, злоба и ненавист и си мисля, че дълбоко сме наранени като хора и забравили за простичките неща които ни карат да обичаме и да си помагаме.

Със сигурност оправдания, тези и разсъждение защо сме такива ще намерим много, но дали ще намерим сила да признаем, че самите ние сме такива и това може би оскърбява най-вече самите нас. Едва ли ще кажат мнозина, защото каузата е загубена преди да започне борбата. Трудна борба водим за оцеляване, а ние бръщолевим за едни неща, които за някой са възвишени, за други са онази нормалност която ни е напуснала и трябва да я търсим за да се върне в нас.

Оценяваме, отбелязваме, размахваме пръст, дори нагрубяваме и откровено лъжем, и въпреки всичко го правим силно и отчетливо, като че ли това ни прави праведни. Едва ли…. Но присъстваме във времето на силно говорещите и нищо не казващи…

Замислих се за всичко това покрай една мисъл на Хувър „Аз не искам да съм обикновен човек. Мое право е да бъда необикновен… ако мога. Аз търся възможности, не сигурност. Не желая да бъда гражданин, унижаван и затъпяван от надзора на обществото. Искам да поемам премерен риск, да мечтая и да градя, да се провалям и да успявам. Отказвам да заменя стимулите за милостиня. Предпочитам житейските предизвикателства пред живота на гарантираното съществуване, трепета от реализацията пред застоялия покой на утопията…”

И пак си мисля, че трябва по здраво да стъпваме на земята и да се опитваме по-реално и истински да оценяваме това което сме всъщност, колкото и усилия да ни струва. Така пораженията за околните и за нас самите ще са по-малки и незначителни, а резултатите по истински и добри.

Но пак да се върнем Хърбарт Хувър „Налице е опасността да създадем култ към обикновения човек, което означава култ към посредствеността.”

Много обикновени човеци, които са в този култ и трудно си представят, че могат да излязат от него, защото този катапулт ще ги приземи ужасно и завинаги!

А иначе: „Разликата между диктатурата и демокрацията е проста”, обичал да казва Хувър, “диктатурите се организират от горе надолу, а демокрациите обратно – от низините към върха.”

Вече не съм сигурен, че тази работа е проста. При нас тези прости работи все не са толкова прости и ни се случват по сложен и продължителен начин.

-Обществото сега има определени нови потребности и нужди, какво мислите за това?

-Обществото ни винаги има нужди….от обществено обсъждане, от обществени библиотеки, от значение за общественото ни мнение и т.н. Дали въобще успяваме да разберем къде и как се случва тази необходимост от всичко това и още повече къде е нашето място в тази обществена необходимост… Толкова много сме се съсредоточили върху нашата „съвършена“ значимост, която отнесена към безкрайната незначителност, че установяването на тази наша потребност е някъде в безкрайността на същото. Но въпреки всичко ние приемаме, обясняваме, обосноваваме и дори защитаваме всичко това, което сторваме с обществената значимост и какво от това, като тя тази обществена значимост е тъй незначима за „притежателите“ на това усещане. И все пак как да се открием и намерим във все по-нарастващата незначителност на нашето лутане в този тъй интересен и кратък живот е трудно да се определи – дори и от математици, статистици, политици и химици. Та то усещането за общественото ни значимост приключва с нашето тъй незначително участие в това безкрайно кратко битие, което ние си мислим, че управляваме, напътстваме, а понякога дори дълго отсъстваме.

Е да вървим към следващото обществено значимо събитие на утрешния ден, но дано се замислим за нашето участие или неучастие в него.

-В олицетворяването на дългото търсене и изследователския характер на един човек говорите за пътуването и малките гари по този път?

Все си мислих, че малките гари са нещо романтично, като спомен от детството или нещо различно?! Уви малките гари са изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено трябва да ги пропускаме.

А къде отиде чувството за справедливост, честност или нищо подобно няма как да се случва в този побъркан свят.

Препускаме по пътя си и все се натъкваме на малките гари, поспираме за малко и вместо чист въздух се нагълтваме с тежък дим, по лош и от цигарения.

Пустия му бърз влак на който толкова искахме да се качим все спира на неподходящото и мрачно място.

Ах ,тези малки гари как не намерихме време и сили да ги почистим от тази мръсотия и да не оставяме тя да ни задушава, заглушава или просто залива.

Няма нищо по-чудно и по-необикновено от надеждата да се случи нещо неестествено, но уви заразата е плъзнала и неконтролируема.

Ах този претъпкан и пълен с хора влак – трябваше май скоро да стигне на онази прекрасна, голяма и чиста гара и все не пристига, и не пристига.

Дали релсите са се поизхабили или пък локомотива е поостарял – съвсем не е ясно, но все пътуваме и пътуваме.

Тези кратки и прости разсъждения са по повод пожелание на мои приятели, които ми казваха да не спирам на Малките гари, а той пътят е осеян от такива малки гарички. Аз си ги искам чисти, подредени и дори романтични.

Казвам си накрая – ще си чакам моята гара – малка или голяма ще е оная, която човек сам си отрежда или е търсил и няма да му се „падне“ нещо лошо?!

Написах и за онези „приятели“, които освен да са злобни и нещастни няма как друго и да им се случи. Учудващо те много бързо се разпознават между редовете- дали е усещане или се търсят неистово – съвсем не ми е ясно, а дори не ми е интересно да знам?!

Натрапчиво в последно време са думите на Емилиян Станев: „Ако се опитате да видите света чрез онези понятия и представи, които науката ви дава днес, светът би изглеждал не само необозрим, но и безсмислен… Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш“.

И когато тази сутрин намерих в пощата си съобщението на поета Димитър Васин: „Здравейте, Професоре! Честито признание! Човек, поел към високото,, продължава по билото на безкрая – там са най-високите върхове. И един ден слънцето го прегръща със светлината си… Бъдете! Още веднъж – честито! До радост и задъхване! До гордост!“ – си казах, че поздравленията от родните е най-желан и чакан. Дали това оставя отпечатък и намира отражение в нашите действия или бездействия е въпрос, който оценяваме много по-късно.

Най- важното в това да осмислим нашия живот е да запазим нашата идентичност, нашите традиции, култура и образование – ако не успеем да го съхраним и предадем то сме загубили битката с каквито и да е кризи.

Нека бъдем здрави и да съхраним всичко онова, което ни прави Човеци!