Техниката на монументалното изкуство води началото си от периода на Старото царство в Египет

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Сграфитото е своеобразна стенописна техника, която не може да се сбърка с никоя друга. При нея художникът издълбава разноцветни пластове мокра мазилка, така че да се образува желаното изображение. Това обяснява Димо Иванов , доктор по изкуствознание и изобразително изкуство.

Най-новите научни изследвания, сред които е и това на младия учен, са доказали, че техниката е много древна и води началото си от периода на Старото царство в Египет. Това става ясно от най-ранният запазен стенопис-сграфито, открит при археологически разкопки през 2018 г.

„В сравнение с хилядолетната си история, сграфитата в България са „нови“. Първото професионално изпълнено произведение е на Георги Богданов от 1945 г. Едва преди 75 години Богданов донася техниката от Германия, където учи и работи в началото на 40-те години на 20 век. Най-ранните запазени сграфита обаче са на ученика му – Иван Йорданов. Те са от 1949 г. и красят коридорите в Комсомолския лагер до габровското село Пчелина“, разкрива д-р Димо Иванов.

По думите му изследванията показват, че много бързо сграфитото приляга на нуждите на социалистическата монументалистика. То се работи бързо и е сравнително евтино, за разлика от мозайката например. Изказът му е пестелив и въздейства плакатно, в идеална симбиоза с визията на архитектурата след 1956 г.

„Точната бройка на произведенията не може да се каже, но те наистина са много. През досегашната ми изследователска дейност съм събрал данни за 1200 творби, изпълнени в периода 1945-1990 година. Няма областен център без сграфита. Разбира се повечето са в големите градове, но сграфита има и по селата – буквално из цялата страна. Паната красят жилищни сгради, магазини, хотели, училища, читалища, заводи, почивни станции, военни поделения. Държавната политика е била такава. Отделяло се е внимание на естетиката, на подобряването на жизнената и архитектурна среда“, коментира д-р Димо Иванов.

Той допълва, че темите са били цензурирани. Проектите са минавали задължително през комисия за одобрение и не всеки художник е можел да прави каквото си иска. Съображения и ограничения несъмнено е имало, както относно посланието, така и по отношение на стилистиката на произведението.

„Преди да се заема с изследване на сграфитото в България постоянно чувах едностранчивото мнение, че това било пропагандно политическо оръжие и освен петолъчки и образи на сърдити работници с вдигнати юмруци, нищо друго нямало какво да описвам. И сега срещам това дамгосване, което е погрешно. Хората нямат информирано мнение за тези творби, защото не ги познават. Всеки ден ги подминават, но не ги заглеждат. Какво виждат днес от тях? Купища ронеща се мазилка, променени от атмосферните влияния и уличните графити цветове, високи храсти и дървета, които се пречкат пред тях. Изоставени и неподдържани, тези творби няма кой да впечатлят! Вината обаче не е в тяхната художествена стойност. Аз живея във Велико Търново и съм свидетел, как пред тукашните сграфита постоянно има туристи, които се снимат за спомен. Защо това е така, ако те не си струват? Чужденците ги оценят, трябва и ние вече да започнем! Най-малко от меркантилна гледна точка. Ние сме от немногото страни в света, които могат да се похвалят с толкова много сграфита. Това трябва да се използва от туристическия бранш. Но първо те трябва да се оценят по достойнство, а не с предразсъдъци към периода, в който са създадени“, категоричен е изследователят.

Според д-р Димо Иванов друга много важна причина е красотата и естетиката, която те внасят. Той дава пример с неподдържано сграфито по главната улица на Ловеч, което може да бъде превърнато в бижу за града ако се реставрира, мястото се облагороди и му се даде подходящо нощно осветление.

„И в Ямбол има едно такова на центъра. Примери има много! Третата причина са естествено парите. За сграфито са се отделяли колосални суми, а днес се унищожават с лека ръка. Ще дам много фрапиращ пример със санирането, което е погубило десетки качествени творби. Аз го наричам „синдром на празната стена“. Хваща ме яд и до днес, когато си спомня за една негова жертва – шедьовъра на Мито Гановски в Козлодуй. Сграфитото от 1976 г., в което е вписан мелодичният стил на автора, но вече е покрито с евтин стиропор. А какво да се каже за „патриотичното“ саниране върху образа на кан Аспарух в Ахтопол – поредната жертва на безвкусицата и недомислието… Истинска загуба за българското монументално изкуство са унищожените сграфита на Петя Вълчанова, красели детски градини в София. Сега на тяхно място има скучни едноцветни стени. Нима не съществува вътрешна топлоизолация, че да трябва да се жертва едното, за сметка на другото? Нима не е решение да се запита общината за еднократно финансово доплащане в разликата, само и само да се съхранят произведенията. Тук много важен е въпросът за собствеността. За здравата логика отговорът е ясен: който е плащал – той притежава. Припомням, че за сграфитата под една или друга форма е плащала държавата“, казва с възмущение и болка д-р Димо Иванов.

Той предлага да се направи единен регистър на творбите и да се поставят под надзор. Те са част от културното ни наследство, защото са художествени произведения.

„Не на последно място за тях са се давали пари, надхвърлящи многократно стойността на едно саниране. Най-скорошен е случаят от месец септември, тази година, когато Стара Загора загуби едно от малкото останали свои сграфита, това на фасадата на общежитието на Ветеринарната гимназия. Чувството е неприятно когато се съобщава на автора такава вест. Усещането, което изпитах, беше двойно по-тягостно, защото имаше и второ „изчезнало“ негово сграфито, което беше само на една пряка от гимназията. Попитах ръководството какво е наложило заличаването, отговор не последва“, споделя още д-р Димо Иванов.

Въпреки многото още негативни примери, изследователят признава, че трябва да се отчете и положителната тенденция за реставриране и за опазване на сграфитата. В началото авторите сами са си ги реставрирали, всеки според възможностите. Първото реставрирано сграфито на този принцип е това на Димитър Павлов в Хисаря. Такъв е случаят и с едно от многобройните пана на Димитър Киров в Пловдив. Пак в Пловдив, но този път вече от професионалисти, е възстановено през 2014 г. полуразрушеното сграфито на Георги Божилов, което е пред Градската художествена галерия.

„Несъмнено Градът под тепетата е първопрохождащ в това отношение. В периода 2018-2019 г. във Велико Търново се обновиха три знакови произведения в старата част. В Бургас могат да се посочат няколко големи училища, които не само опазиха след саниране своите сграфита, но и ги вписаха в новия облик на сградите. Сред тях са ОУ „Св. княз Борис I“, ПГСАГ „Кольо Фичето“, ОУ „Васил Априлов“. Такива добри примери има и в София и Велико Търново“, уточнява д-р Димо Иванов.

Ревностният изследовател на този вид изкуство допълва, че се забелязва преоткриване на българското сграфито.

„В началото, когато започнах да изследвам темата, ми се казваше, че ще обиколя Велико Търново и Пловдив, и това ще е достатъчно за да събера материал. Но ето минаха вече 6 години и продължавам да откривам нови и нови творби – „скрити съкровища“, както ги наричат моите чуждестранни колеги. Работата ми на терен показа, че ние не оценяваме достатъчно обективно тези произведения, предимно защото не ги познаваме“, изтъква д-р Димо Иванов.

Той споделя, че в момента работи за създаването на интерактивна карта на България, където да са отбелязани всички сграфита, придружени със съответната информация. Паралелно с това подготвя за отпечатване първата монография по темата, която е естествено следствие от неговия дисертационен труд.

Снимки-личен архив