ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА
Проф. д-р Андрей Захариев е на 49 г. и е роден в гр. Видин. С висше образование и докторска степен в областта на инвестициите в човешкия капитал в СА „Д. А. Ценов“. От 2004 до 2008 година е Председател на Националната асоциация на председателите на Общински съвети в Република България. „Доктор хонорис кауза“ на Донецкия национален университет. С над 200 научни публикации по финанси и икономика. Начело е на катедра „Финанси и кредит“ в свищовската академия два мандата като през 2020 год. е избран за декан на факултет „Финанси“. Учредител и настоящ председател на академична фондация „Проф. д-р Минко Русенов“. Семеен, с три деца.
На международните пазари на ценни метали на 4 август за първи път бе пробита психологическата граница от 2000 щ. долара за тройунция. Тази цена от над 105 лв. за грам инвестиционно злато е исторически рекорд и индикатор за процеси в световните финанси, които са без аналог. Това заяви пред „Труд“ проф. Андрей Захариев, декан на факултет „Финанси“ на Стопанската академия в Свищов и ръководител на магистърска програма „Финансов мениджмънт“.
Академичният преподавател споделя своите оценки за ефекта на ценовия рекорд на златото върху икономиката и финансово-кредитната система.
„В условия на пандемия и практически срив на икономическите показатели за САЩ (с понижение на БВП от над 32.9% на годишна база) и Еврозоната (с понижение на БВП от над 15% също на годишна база) всяка информация за борсови печалби и ценови растеж звучи нереалистично. Уви, рекордната цена на златото от над 2000 щ.долара за тройуниция е индикатор за тежък, системен проблем за световните финанси и логична миграция на свободните капиталови потоци от традиционните високодоходни инвестиции на капиталовите пазари към спокойния пристан на борсово търгуваните благородни метали – злато, сребро, платина и паладий. Наблюдава се една класическа постановка от учебниците по инвестиции и международни финанси, където е дадена оценката, че когато всички икономически показатели светнат в червено, единственото което бележи растеж са швейцарските активи и акциите на златодобивните компании. Логиката на това правило за поведение на инвеститорите е повече от „желязна“, защото Швейцария и златото са исторически доказали се като „последно убежище на капитала“, коментира проф. Андрей Захариев.
За ефекта на ценовия рекорд на златото върху националните финанси проф. Захариев споделя, че има и добра новина. „Само за една година по официални данни от статистиката на БНБ позиция „Монетарно злато и други инструменти в монетарно злато“ в баланса на управление „Емисионно“ бележи растеж от над 1 млрд. лв., което е чиста счетоводна печалба за нашата централна банка, благодарение на тези близо 41 тона инвестиционно злато, които към 31 юли 2020 г. са оценени на 4,266 млрд. лв. при база от 3,260 млрд. лв. само преди дванадесет месеца на 31 юли 2019 г.
По думите на проф.Захариев подобен резултат на годишна база не е отчитан в историята на БНБ и той ще има и пряк позитивен ефект при запазване на отчетените рекордни ценови нива за златния ни резерв върху показателите в годишния финансов отчет на БНБ за 2020 г.
„Съгласно чл. 8, ал. (4) от Закона за БНБ „Остатъкът от годишното превишение на приходите над разходите на банката се внася всяка година в приход на държавния бюджет“, като в чл. 36 от същия закон е рестриктивно определено, че „всички печалби на банката в резултат на промяна в цената на златото се отнасят по специална резервна сметка“. Макар и счетоводна, тази печалба е съществена за размера на златно-валутните ни резерви, осигуряващи стабилността на валутния борд и финансовата система на България като страна вече в чакалнята на Еврозоната или ERM II“, подчертава проф.Захариев.
С поглед върху историческата роля на златото в държавното устройство проф. Захариев припомня: „Поради пряката обвързаност между държавното устройство и упражняването на власт за веществен носител на парите в различните цивилизации са наложени благородните метали с техните два класически представителя: златото и среброто. Тяхната ограниченост в природата датира още от Римската империя, когато те са допълвани с бронз, мед и месинг. Най-разпространените римски монети (сечени между средата на ІІІ в. пр. Хр. и средата на ІІІ в. сл. Хр.) са златният „ауреус“, сребърният „денарий“, бронзовата „сестерция“, медният „ас“ и месинговият „дупондий“. Обвързването на монетите с държавната власт е намирало потвърждение в тяхното „отсичане“ с лика на владетеля върху лицевата страна – „аверс“, в годините на чието управление съответните монети са били пускани в обръщение. Съответно с дадената им власт да „секат“ или „отливат“ монети са въведени и системи за парично броене, или т. нар. „парични бройни системи“. С развитието на търговските отношения между отделните страни и империи е нараствала и потребността от количества благородни метали, които да осигурят обмена на стоките и тяхното оценяване. Великите географски открития дават нов тласък в осигуряване на нови количества от иначе намиращите ограничено в природата запаси от злато и сребро, което поражда и първо проявление на инфлацията през 15 и 16 век, когато количеството на доставяни от новите земи -Северна и Южна Америка запаси от злато и сребро изпреварва обществените потребности от тях. С появата на банките явлението „монетизация“ на благородните метали – злато и сребро, еволюира в следващ етап в развитието на паричните системи – „трезоризация“, където има изтегляне на златните и сребърни монети от обръщение за сметка на банкноти, респ. книжни пари и тяхното съхранение в същата или претопена форма като стандартизирани кюлчета в трезорите на банковите институции.“
Свищовският професор-финансист допълва, че благодарение на златото светът познава обменните курсове. „Отсичането на златни и сребърни монети от различни суверенни монархии и правителства води до потребността от осигуряването на определени обменни отношения между тези монети. С оглед на спазване изискването за монометалност при съответна стандартизация на съдържанието се формира и обменяемост между отделните златни монети, или техния заместител – банкнотите, чрез т. нар. монетен паритет. При този паритет обменното отношение се изчислява като математически израз на отношението на златното съдържание на съпоставяната монета в числител спрямо златното съдържание на базисната монета в знаменател. Основоположник на златния стандарт Исак Нютон (през 1717 г.), в качеството му на ръководещ тогавашния английски монетен двор. Еволюцията на златния стандарт във Великобритания се базира на принципа на биметализма. Поради невъзможността на златото да осигурява изпълнение на изискването за „мащабност“, наред със златните монети в циркулация са и сребърни монети, които осигуряват платежния оборот за малки обеми плащания. След приключване на поредица от войни през 1821 г. е възстановено задължението на Bank of England за обмен на банкноти срещу написано върху тях златно съдържание в тегловни единици. Това практически формира режим на златен стандарт и съответна валутна конвертируемост, изчислявана през „монетния паритет“. Великобритания успява да запази „златния стандарт“ благодарение на колониалното си господство и притока на нови доставки на злато от колонизираните територии. Това продължава до средата на втората половина на XIX век. На другият полюс са държави, които нямат такава колониалната на Британската империя. Техният избор от групата на благородните метали попада върху среброто, респ. върху „сребърния стандарт“. Франция обаче е пример за „биметална пълноценна парична система“. С монетна реформа на император Наполеон от 1803 г. е нормативно регламентирано прилагане на десетична монетна система, базирана на „франка“ и „сантима“. Разпореденото биметално съдържание на един френски франк е, както следва: един златен франк = 0,29 гр. злато; един сребърен франк = 4,5 грама сребро като монетното отношение „злато“/“сребро“ е 1:15,5. Този биметален стандарт се запазва във Франция до 1928 г. Удобството на тази система, като се основава на два благородни метал добива популярност и се възприема на териториите на Италия, Швейцария и Белгия като добива международна легитимност чрез т.нар. Латински валутен съюз (1865 г.). Новоосвободена България също се включва в Латинския валутен съюз чрез конвертируем български лев. Със създаването на БНБ на 25 януари 1879 г. се пристъпва незабавно и към първата емисия чрез „отсичане“ на монети за осигуряване на платежния оборот в страната в общ обем от 2,1 млн. френски франка, равен на учредителния капитал на БНБ. След „отсичането“ и пускането в обръщение на първите български монети – стотинки – наред с използваната сребърна рубла се обсъжда и въпроса за българския лев. В член 48 от Устава на БНБ (утвърден с Указ №100 на княз Александър I фон Батенберг на 11 февруари 1883 г.) е определено, че „..Ще има шест категории банкноти: по 20, 50, 100, 500 и 1000 лева.“ Като паралелно е въведено ограничението (съгл. чл. 46 от Устав: „… Банката да пази постоянно в касата си металическа монета в едно количество, равно на третата част от стойността на издадените банкноти“, разказва проф.Захариев.
Той уточнява, че така БНБ паралелно осигурява в оборот вече отсечените „стотинки“, но и „сребърни монети“, „златни монети“ и банкноти, обезпечени по стандарта на Латинския валутен съюз.
Професорът изследва ефекта на индустриалната революция от края на XIX век и откриването на нови мини със залежи от сребро и подобряването на технологията за извличане на метала „сребро“ от сребърния руден концентрат като първи случай на отклонения от „монетния паритет“ в посока натиск за валутна обезценка, поради насищане със запаси от сребро и допълва: „Латинският съюз, начело с Франция оспорва Германския валутен съюз, който благодарение на сребърната компонента в „биметалната система“ на Латинския валутен съюз осигурява лесно обменно съотношение към наличните „златни пари“. През 1878 г. дори се взема решение в страните от Латинския съюз да се прекрати сеченето на „сребърни пари“, което води до бързи решения от страна на Австро-Унгария и Русия за преминаване към „златни пари“ 1890 г. В САЩ също има позитивен отклик опитът с Латинския валутен съюз като въвеждат регулаторни мерки за прилагане на „сребърен стандарт“ с възможен преход към „биметален стандарт“. Тези опити в крайна сметка биват прекратени с реформата на президента Уилям Маккинли в чиито мандат е приет „Закон за златния стандарт“ (одобрен на 14 март 1890 г.). Чрез този закон стойността на долара е фиксирана на 1.5046 грама чисто злато или $20,67 за тройунция злато. Законът за златния стандарт е в сила до януари 1934 години, когато САЩ приемат „Закона за златния резерв“, с който съкращават златното съдържание на един долар до ниво от $35 за една тройунция и въвеждат забрана за притежаването и разплащането със злато и златни монети с изключение за целите на бижутерията и за монетни колекции. Девалвирането на долара през 1934 г. с 41 процента не само решава проблема с възстановяването на икономиката на САЩ след голямата депресия, но и превръща САЩ в нетен купувач на злато, продаван от други страни на Съединените щати срещу долари. Така с еднократен акт на държавната администрация САЩ прекрояват картата на глобалните потоци от злато и превръщат своя „книжен“ долар в нов двигател за глобално възстановяване след Голямата депресия. Това търпи корекции с решенията от двете световни валутни конференции от Бретън Уудс (1944 г.) и Ямайка (1975 г.). Фактически притежаването на злато в САЩ се декриминализира отново през 1975 г. и дава възможност на набиране на сила на нов глобален процес – „ремонетизация“ на златото.“
По отношение на новата роля на златото професор Захариев коментира: „През XX-ти век се демонстрира как в името на икономическия растеж и подкрепа за индустриалната революция, лидерите на глобално доминиращите държави вземат решения довели до „демонетизация“ на златото и върховенство на покупателната сила на парите. Периодът преди „Закона за златния резерв“ (от 1934 г.) по време и непосредствено след него се отличава с експанзия в производството на злато, водещо до съответно натрупване на златни запаси от официалните власти на значителен брой страни. За времето от 1835 до 1895 година глобален лидер по притежаван златен запас е Руската империя с 695,17 тона злато. През 20-ти век фокусът се премества към САЩ, който за периода от 1900 г. до края на Втората световна война през 1945 г. успява да увеличи златния си запас в трезорите на Федералния резерв в размер на близо 30 пъти. Пиково за периода до 1949 г. е петилетието преди Втората световна война и след приемането на „Закона за златния резерв“. Тогава отчетните данни са за прираст на глобалния златен запас в размер на 5387 тона злато. Към 1945 г. по размер на притежаван златен резерв, непосредствено след САЩ се подреждат Великобритания, Франция, Швейцария и Аржентина. При следвоенната динамика на функциониране на Бретън-Уудската световна валутно-финансова система САЩ достигат исторически рекорд по притежаван и съхраняван златен резерв през 1962 г. в размер на 20663 тона. Глобалните данни сочат за рекордна 1965 г. по притежаван от всички страни и институции златен резерв в размер на 38347 тона. След едностранното суспендиране на златно-доларовия стандарт от страна на САЩ в началото на 70-те години на XX-ти век започва процес на демонетизация на златото, когато попълването и увеличението на запасите от златни резерви на централните банки практически се прекратява, а новото производство се насочва към технологичния сектор и бижутерията. Настъпва ерата на доминация на парите, базирани върху тяхната покупателна сила.“
Относно ситуацията с монетарното злато към август 2020 г.проф. Захариев посочва, че по данни за Световния златен съвет като водещи по официални златни резерви се определят САЩ с 8134 тона злато, следвани от Германия с 3364 тона, Международният валутен фонд с 2814 тона, Италия с 2452 тона, Франция с 2436 тона, Русия с 2300 тона, Китай с 1948 тона, Швейцария и Швейцария с 1040 тона. На Балканите Турция е лидер с 583 тона, следвани от Гърция със 114 тона и Румъния със 104 тона. Със златния си резерв от 40,8 тона България се нарежда на четвърто място пред Сърбия с 31,3 тона и Северна Македония с 6,9 тона златни резерви.