ПРОФ.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Със създаването на света се появява и човекът. Още от раждането си той започва да се бори за своето място в същия този свят. И в тази си борба преминава през редица изпитания, за да се изгради като личност. В продължение на години помъдрява и се превръща в разумно същество, готово да понесе отговорността за постъпките си и да преодолее всички препятствия, които му изпраща Бог. Човекът не се ражда научен – животът го учи. Колкото по-мъдър е един човек, толкова по-добро поведение има.
Мъдростта просветлява лицето на човека.
Човек може да придобие широка информираност, може и да бъде най-правилно ориентиран в практическия си живот. Това е полезно за него. Но достатъчно ли е?. Мъдрият не само прилага знанието в живота – самият той създава това знание. Именно на знаещия са известни причините за случващото се в света. Той предвижда крайните резултати и повлиява върху развитието на събитията.
Мъдрият живее в света и в същото време е над света. Той може да се дистанцира от него, да погледне на него отгоре, може да го види от различен ъгъл, може да го вмести в ума си. Мъдростта ни помага да се ориентираме в действителността, в която живеем, и същевременно – да се съобразяваме с принципите на общността.
Всеки от нас има ум, но не всеки знае как да го използва, а смята, че след като е умен е перфектният и може всичко. Това не е така, защото не е достатъчно да имаш добър ум. Главното е добре да го прилагаш. Умът може да ни помогне при разрешаването на определени ситуации. Чрез ума си можем да спасим човешки живот, да спечелим доверието на определени личности, да успеем в живота – в личен и в професионален план, но и да направим неща, за които после да съжаляваме; умът може да ни послужи в училище, в университета, в работата. Умът може да ни послужи навсякъде…
Трябва да внимаваме как използваме ума си.
Знанието е висока цел на хората, защото им осигурява разумен и успешен живот.
Стремежът към знание се мотивира не само от полезността на знанието, а и от морални съображения. Особено съществени са целите, за които ще се използва знанието. Придобиването на знание обаче би трябвало да се предшества от израстване – морално и интелектуално, с ясни представи за последствията от делата на човека. Стремежът към знание понякога е свързан с възгордяване на неблагородния човек. А колко повече се развива тази гордост когато той придобие широко знание? Затова знанието само по себе си е сила. Знанието е огромна сила, която може да превърне един нехранимайко в горделив и самонадеян човек. Чрез знанието човек може да се реализира във всички области на науката и да се превърне в най-добрия специалист. Иначе то е самоценно благо, за което човек трябва да се труди повече, отколкото за спечелването на сребро и злато. Със знанието не могат да се сравнят нито скъпоценните камъни, нито блясъкът на царските дворци, защото всички тези ценности украсяват тялото на човека, а знанието е вечно украшение на безсмъртния дух. Плодовете на знанието личат в разумните дела и житейските успехи, но най-ярко се проявяват в спокойствието на духа – висша зрелост на човешката способност да съжителства с хората като с братя. Знанието можем да наречем още дърво за живот на ония, които го придобиват. То удовлетворява духовните потребности на хората и ги храни. Знанието е залог за вечен живот. Вдъхновява човешкото творчество, подтиква хората към лично съвършенство и придвижва световния напредък. Добрият ум, който прилага знанието, прави човека разумно подготвено за живота същество. Затова и моят съвет е: Вярвайте в себе си и във вашите възможности, но не прекалявайте! Бъдете такива, каквито сте!
Николай Гочев в едно свое експозе беше написал:
….Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях.
Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).
Но този път е труден и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. Изглежда чудно, но може би е все едно дали човек ще бъде издъ̀ржан, за да се занимава с наука, или не. Ако някой/нещо го подкрепя – да кажем, с пари, с представяне на различни места – това може и да му е полезно, а може и да не е. Защото трябва винаги да се мисли – това, което ми предлагат как ще ми помогне да постигна знание? И как все пак изглежда знанието, което искам?
Днес има организации, наречени университети. Те предлагат цяла система за придобиване на определени знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.
Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, преводи и пр.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Мъчно е да се каже кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.
Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без думи): „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“
Впрочем добре би било, ако повече хора можеха да размишляват така. Но обикновено човек избягва такива размисли, а и да чуе или изговори такива думи, не се спира на тях, не ги взима на сериозно. Защото ако ги вземе на сериозно, ще трябва да се промени.
Усещането обаче го има. Този глас, който създава усещането, което може да бъде изречено с такива думи, се нарича съвест. Но човек, ако желае, може да запуши вътрешните си уши, чрез които чува съвестта. За това има различни начини – примерно, може да пие (или да взима лекарства – „антидепресанти“).
Има и друга възможност – да „намери” някой отговорен за неуспеха. Това непременно води до злословие. Злословието е страст, то не може да бъде възпряно, а тече непрекъснато. То е като алкохола, задачата му е да заглуши съвестта. Разбира се, човек може да се алкохолизира или да се предаде на злоезичната страст и по друга причина.
Да кажем – угодничил, продал се, откраднал, измамил, изневерил, предал. Ако някой заговори с такива хора направо за предполагаемите им грехове, те се защитават много енергично. Казват – нищо лошо не съм направил, това е дреболия, не помня …. И наистина – много от тях не разбират и не помнят. Но съвестта им разбира и помни и те не могат да се отърват от нея. И ако затънат в лоши дела и думи, ако привикнат с тях, това не значи, че делата и думите ще станат добри или безразлични. Те пак ще бъдат лоши и все по-лоши, защото към тях се прибавя нежеланието да се научиш от опита си.
За „училите“. Неуспехът им да стигнат до знание ги разстройва и се чувстват притиснати, оказали се в нещо като безизходица. По някаква причина обаче не си казват, че са грешили и че не това е пътят към знанието, а има друг (той е известен впрочем – самоупрекване, въздържание от хули, отказ от тщеславие). При това няма значение до какво положение в обществото са стигнали тези хора, как се представят сами, как биват представяни от други. Те не могат да излъжат съвестта, която продължава да казва: „не си учен, не знаеш“. Поради това яростно се нахвърлят върху „обстоятелствата“, доказвайки, против съвестта си, че в тези обстоятелства никой не би могъл да направи нещо по-добро от това, което те са направили. Но съвестта отново казва: „ Може!“ – и дори посочва такива.
Тези хора са много чувствителни към всякакъв вид похвали към някой „наоколо“, освен ако не са изречени тактически (хваля X, за да злепоставя Y). Безкористната похвала към някого, похвала, която не може да бъде използвана за тяхното лично оправдание, само ги нервира. Същото се отнася за похвалата на „обстоятелствата“, дори когато тя не е нищо повече от твърдение, че обстоятелствата не влияят на същественото – на това да си добър и щастлив. Чуят ли нещо подобно, и особено ако се говори за конкретни лица и обстоятелства, те стискат зъби или избухват…
Англичаните казват „Парите, похарчени за образование, никога не пропадат напразно.“ В България не винаги е така, но пък в латинската съкровищница от пословици и поговорки има израз и за това: „Трябва да се учим не за училището, а за живота“.
Бившият министър на образованието проф. Тодор Танев в едно свое изказване сподели: „Наградите, които връчвам, са и частица от духа на всички нас, тук, в тази зала. Общият ни храм, в който сме послушници, отдадени на научния престиж на България, ни задължава неимоверно. Всички ние имаме мисия, начертана от първоучителите на академията за духовен, научен и просветителски възход. В началото на XX-ви век смелостта да твориш е страстта да се изумиш от себе си и оставиш диря за поколенията. Успехът не е никога окончателен. Провалът не е никога фатален. Приключението „наука“ няма начало и край. То е във вечна служба на човека”.
Доказателство за това, че академичната и научната общност се променят, макар и бавно, по пътя на своето израстване, както и на отстояване на българските научни традиции, вече е факт. Съпротивленията в тази посока, разбира се, ще бъдат много и в различни посоки. Приемането в академичните български среди на учени, които успешно свързват своята наука с практиката, е доста трудна, а понякога и непосилна задача за конкретния индивид. Ние по-често свързваме академичното израстване с времевия престой на работното си място в определен университет или институт, а не на научните тези, които се опитва да защитава един учен в обществото и на научното поле. Съчетаването на науката и бизнес средата в настоящия етап на развитие на обществото е особено трудно за голяма част от българските учени.
Атестацията за този процес е узряването на академичната и научната общност в това, че проблемите в управлението на българското висше образование и наука са нещо особено важно и значимо, както и че са част от всички процеси, които ни съпътстват. Както и фактът, че науката не се развива и осъществява само в кабинетите на университетите и институтите, а е част от общото развитие на една общност, на едно общество и на една държава.
Накрая бих споделил една мисъл на Стив Джобс, която добре описва нашето ежедневие: „За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки…за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат… правилата… Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата…Те бутат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят.“
Тези редове са свързани на първо място с уважението ми към Българската академична общност, чиято мисия е да води обществото в неговото развитие, както и към всички онези, които успяват да съхранят Храма на Българската наука в едно доста сложно и противоречиво време!
С почит към всички в България, на които се крепи духовността, интелигентността, образоваността на нацията и от чиито действия зависи до голяма степен нашето бъдеще. Тези слова са израз на моето чувство на признателност и уважение към всички, които творят, образоват, създават, променят, движат умовете, търсят нови пространства и намират нови територии за развитие. На всички тях – Честит празник!