ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Роден е в Свищов. 15 г.е бил асистент в катедра „Финанси и кредит“ към Стопанската академия „Д. А. Ценов“ . От 2011 г. развива научно-преподавателска дейност в катедра „Финанси“ към ВУАРР – Пловдив. От 2004 г. е „доктор“ по специалност „Финанси, парично обръщение, кредит и застраховка“, а от 2013 г. е доцент. Участвал е в специализации, проведени в университетите на Бохум (Германия), Чанаккале (Турция), Нитра (Словакия), Фоджа (Италия) и Битоля (Северна Македония).Зам. председател е на Сдружението за европейско качество във висшето образование.

-Доц.Кръстев, какво се случва с българското висше образование, накъде върви то?

-Българското висше образование върви към промени, на каквито вероятно не е било свидетел през цялата си история от 1888 г. насам, ако приемем за негово начало създаването на Софийския университет – най-старото ни национално висше училище. В настоящия момент, няколко независими един от друг фактора оказват непознат досега натиск върху него, оформяйки явление, което метеоролозите биха нарекли „перфектната буря“. Тези фактори взаимно си влияят и засилват ефекта си по такъв начин, че правят нуждата от реформи неизбежна. В противен случай системата би колабирала.

-Кои са тези фактори?

-На първо място, демографския. През цялата си история нашето национално висше образование се е развивало екстензивно, т.е. разширявало е социалната си база и е обхващало все по-големи словеве от населението. От един университет в края на 19-ти век, през създаването на няколко висши училища в периода до 1944 г., големият бум в социалистическия период до 1989 г. и годините оттогава досега, през които се запази броя на държавните висши училища. Картината се обогати с частните университети. Към днешна дата тази бройка не съответства на демографската картина в страната, защото завършващите средно образование випуски понастоящем са в пъти по-малки като брой от тогавашните. Разбира се, посоченото твърдение не е новина от година или две, а от достатъчно дълъг период от време, но системата заместваше липсващите кандидат-студенти с прием на хора, завършили предходни години, които по една или друга причина не са започнали да учат непосредствено след приключване на средното си образование. Този ресурс не е безкраен и вече е почти напълно изчерпан.

-Казвате, че българските висши училища няма вече откъде да си набавят студенти?

-До голяма степен, да. Ще използвам икономическата термининология, според която „предлагането на вътрешния пазар” е напълно изчерпано. Усилията на системата да компенсира, снижавайки критериите си, за да успее да „преглътне“ студенти без нужната мотивация и качества да учат висше образование създава в общественото съзнание усещане за недопустима масовизация и снижаване на качеството. Правят се компромиси с допускането и осигуряването на обучение на хора, които при нормални обстоятелства не би следвало да учат висше образование. Впрочем това са процеси, които се наблюдават и в средното образование.

-В системата наблюдават ли се регионални дисбаланси?

-Все по-значителни. Характерно за демографията на България е, че населението намалява не само като общ брой, но и регионално е разпределено по коренно различен начин от това, което структурата на системата на висшите училища завари през 1989 г. За всеки е ясно, че тежестта на София е сериозно увеличена и демографски Северна България значително изостава от останалата част на страната. Това изправя до стената висшите училища, които са разчитали на кандидатстудентски потоци от тези региони, защото те са пренасочени най-вече към столицата. При избор къде да се учи, независимо от рейтинговата система на МОН, която е сериозен успех, все по-водещ фактор за кандидат-студентите става населеното място. Ректорите на провинциалните висши училища с основание претендират за преразглеждане на тежестта на един от компонентите на рейтинговата система на МОН. Това е средният осигурителен доход на завършващите висшето училище студенти с аргумента. Тази система трябва да мери качеството на образованието, което се получава в съответния университет, а не общото ниво на икономическо развитие на съответния регион, където се намира то, защото доходите на завършващите, логично зависят именно от него. Видимо е за всеки, че имаме България на две или дори повече скорости. Тук е мястото да поставим генералния въпрос: Обединяваме ли се около идеята, че образователната политика в този сектор е част от регионалната политика на държавата и как двете си кореспондират?

-Кои са другите фактори, които оформят това явление, което нарекохте „перфектна буря“?

-От 2007 г. България е член на Европейския съюз. Оттогава сме в отворен конкурентен режим с останалите страни в Европа. Ако преди ученето в чужбина беше привилегия за единици, сега то е съвсем реална възможност за завършващите български средношколци. Стойността на образованието в много западноевропейски страни и университети е напълно съпоставимо с тази на следването в България. Никога досега в исторически план българските университети не са били поставяни в ситуацията на директна конкуренция и борба за задържане на нашите младежи с множеството престижни европейски университети. Резултатът не е в полза на нашите висши училища. Влизането ни в Европейския съюз ни обвърза с изпълнението на стратегически документи, които не съответстват на нашите образователни традиции, структура на икономиката. Те до голяма степен са и неизпълними.Понастоящем образователната политика на Европейски съюз и свързаните с нея стратегии и процеси е инклузивна. Стремежът е висшето образование да обхване все по-широки слоеве от населението. В стратегическата рамка Европа 2020 е заложен параметърът 40 процента от хората на възраст 30-34 години да са завършили някаква форма на висше образование. Данните от националната статистика показват, че от 25-27 процента през 2010 г. този процент понастоящем се е повишил до около 33, което е далеч от заложеното. Помислете си, след като при това състояние и масовизация на системата не сме изпълнили тази стратегическа цел, как би изглеждала тя, ако реално я постигнем.

-Намеквате, че има проблеми и на европейско ниво, които влияят на състоянието на нашите висши училища?

-Казвам, че нашите национални образователни традиции са консервативни, че тяхното механично видоизменение е потенциално много опасно и че подходът на Европейския съюз е твърде либерален. Паралелно с това Европа и нейните университети далеч не са това, което бяха преди години и е видимо отстъплението им. Това е също елемент от тази „перфектна буря“ която влияе на нашето образование, защото ние сме част от това образователно пространство. В рейтинговите системи на световните университети европейските отстъпват за сметка на конкурентите си от Северна Америка, Китай и Южна Корея, което също е индикация за сериозни проблеми в стартегическата насока, в която Европа работи. Тя трябва да бъде преосмислена и в този процес добре би било да се чуе и нашият глас.

-Има ли и други елементи, оказващи влияние, които не сте споменали досега?

-Дигитализацията на образователния процес като цяло кореспондира с нарастването на средната възраст на академичния състав в българските висши училища. Човечеството преживява технологична революция, съпоставима единствено с тази в края на 19-ти век. В същото време от години насам системата на кариерно израстване във висшите училища и логиката на тяхното управление води до това, че статистически с годините академичният състав има все по-висока средна възраст. В същото време в нея постъпват студенти, които са родени в съвсем различна среда от тази, в която са родени техните професори. Учебните програми, методологията и цялостната концепция на обучение следва да бъдат пренастроени, за да не се стигне до появата на пропаст между обучители и обучавани.

-Казаното дотук отнася ли се и за науката, която развиват българските университети и научните им постижения?

-Разбира се. Нашите университети трябва да свикнат с мисълта че регионална наука, наука за собствено ползване вече няма. Преди също не е имало, но затвореността на системата откъм външни влияния по времето на социалистическия период и отчасти до влизането на страната в Европейския съюз е оставяло в част от хората, заети в нея, илюзията, че могат да се справят и вървят напред, съпоставяйки се с местните стандарти. Това понастоящем според мен е наивно да се вярва. Манталитетът обаче се променя много трудно и ще трябва усилено да се работи в тази посока. Разбира се, точно в тази област – измерването на научните постижения има толкова много неясноти и относителност поради липсата на универсална метрика. Единственият сигурен показател и коректив за мен остава единствено усещането на обществото, че може да разчита на качеството и стойността на образователните и научните институции, които я създават. Иначе могат да бъдат използвани всякакви системи, таблици, световни бази данни, които да дават някаква представа кое е конвертируемо и кое не, но въпреки потенциално добрите резултати, които отчитат, нещата да не са наред.

-Каква трябва да бъде ролята на държавата в управлението на тези процеси?

-Това вече е ключов и много труден въпрос. Неолибералният модел на развитие на системата, определян като безспорен в началото на 90-те години, когато бе установена и прокламирана като принцип академичната автономия доведе дотам, че държавата в лицето на своите административни органи и най-вече министърът на образованието и науката да има ангажимента единствено да финансира системата, докато процесите в нея се администрират и управляват вътрешно. Това обаче не е моделът, по който се е развивала тя в периода 1944-1989 г., когато е изградена като структура. До голяма степен това не е и моделът, с който нашето общество манталитетно е свикнало. Досега с възможностите, които има, държавата интервенира единствено чрез финансови механизми – определяне на план-прием, размер на държавната субсидия и т.н. Тя няма по закон много други варианти и лостове за регулиране на системата. По този начин обаче посока се променя много трудно и изключително бавно, а понастоящем сме в ситуация на надпревара с времето. Ако обществото има очаквания за нещо повече, то трябва да даде мандат на държавата да преосмисли този неолиберален модел на академична организация в някаква степен. В каква точно е въпрос на преценка. Мнението ми е, че образователният модел на една страна е нещо твърде пряко свързано с народопсихологията ѝ. Той трябва да е индивидуален и специфичен и да отразява историческите натрупвания и традиции, по които се е развивал. Казано другояче, готови решения взети отвън не вършат работа.

-Все пак не могат ли да бъдат посочени някакви насоки на промените?

-Внесени са предложения за промени в Закона за висшето образование, който е устройствения акт, регулиращ системата и процесите в нея. Някои ще кажат, че те са твърде радикални, други, че напротив, са твърде плахи и до голяма степен палиативни. В подобна консервативна по самата си същност система промени се внасят, приемат от нея и интегрират в дейността ѝ много трудно. Рисковете, свързани от блокирането ѝ при твърде силен външен натиск са големи. Едновременно, поради системното им забавяне е натрупано напрежение през годините и по този начин е акумулирано изоставане, което налага обемът и степента им да са по-сериозни. Точките, в които трябва да се концентрира тази намеса са ясни – системата и процедурите за акредитация, разчупване на затворения характер на академичното управление, въвеждането на по-ясни и работещи механизми на отчет и контрол на държавните висши училища пред техния собственик – обществото, както по отношение на изразходването на предоставения им финансов ресурс, така и по отношение на постигнатите научни и образователни резултати.

-Вие сте зам.председател на Сдружението за европейско качество във висшето образование, което навърши десет години. Каква оценка давате за дейността му през последното десетилетие?

-За този период много неща се промениха, а и ние натрупахме сериозен опит най-вече чрез обратната връзка, която имаме с колеги от висшите училища и научните организации. Единствени предлагаме поглед отвътре-навън и отдолу-нагоре върху системата. Познаваме начина на мислене и мотивация на работещите преподаватели, микроклимата в университетите, добихме и опит в управлението и администртирането на висшите училища. Вече сме търсен партньор и съветник на ректорски ръководства и държавни институции. Това не може да не ни радва и да не ни прави горди. Благодарим на всички наши колеги и съмишленици и се надяваме да сме полезни и да им помагаме и в бъдеще!