Разузнавач от балканското градче изготвил военна карта, по която Руската армия извършва десанта в Свищов

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

На 3 март 1878г. е подписан Сан Стефанския прелиминарен(предварителен) мирен договор между Руската и Османската империи, с което се слага край на Руско-турската война, и се поставя началото на Третата българска държава.За нас, българите, този ден е въплъщение на едно начало.За неговото идване работят и се борят стотици знайни и незнайни български синове и дъщери.Един от тях е Христо Иванов Бояджиев , известен като Христо Карагьозов, с прозвища „Гавазина“ , „Калъкчията , а в съвременността, наричан и Бодигардът на князете. Това разказва Ваня Сиракова, директор на Музея на Възраждането „Иларион Макариополски“ в Елена.

Тя подчертава, че малко се знае за Христо Карагьозов в еленския му край, което вероятно се дължи ранното му напускане на родното място и отдалечеността във времето.

„Роден е на 25 май 1832/35 година в Тънки рът , Еленско и е най голямото дете на Неда Моллова от с.Беброво и Иван Бояджиев, наричан „Карагьоза“ , заради тъмните му и големи очи, от Тънки рът. Това прозвище „Карагьоза“ в последствие става фамилия за наследниците му“, споделя Сиракова.

Иван Бояджиев бил зограф и просветен за времето си човек, явно споделящ революционните идеи и нагласи за духовна и политическа свобода. Убит е от турци през 1852 г., когато пренасял поемата „Горски пътник“ на Г.С.Раковски, която по това време се разпространявала и четяла като библия сред българското население. След смъртта му, Христо , като най-голям син и наследник поема грижите и издръжката за многочленното семейство, които изпълнява през целия си живот, независимо къде се е намирал.

В началото, търсейки надеждно препитание той заминава за Търново и започва да се занимава с търговия. Когато работата му потръгва и брат му Станю е отрасъл и е готов да поеме тази дейност, той оставя търговията. Става преводач и телохранител /гавазин/ в Руското консулство в Търново и Русчук /б.а.Русе/.

„С респектиращ външен вид, изключително представителен, знаещ перфектно турски, гръцки, а в последствие и руски, Христо много бързо се вписва в средата и службата си на гавазин. Бил висок над 2 метра, много хубав, рус, със сини очи и с огромни и впечатляващи мустаци. Ходел облечен в богато извезана носия.Одеждите му били много умела комбинация между българска, черногорска и албанска носии от потури, извезана със сърма антерия, богато избродиран елек и астраганен калпак с лъскав, двуглав орел, символ на Руската империя. Запасаните в пояса ятагани и кремъклии-пищови допълвали респектиращия му вид“, обяснява Сиракова.

Тя уточнява ,че не е ясно защо точно такова е било облеклото му, но с леки изменения се превръща в негова униформа до последните дни на службата му.

„В края на 60-те години, след инцидент в Консулството, в Русе, Христо бяга в Цариград. В спомени на негова родственица се разказва следното за този случай: „… Веднъж, като обхождал района на консулството, по улицата, която достигала до самия бряг на Дунав, той видял трима турци да преследват момиче – българка, с цел да я похитят. Застрелял единия похитител, а другите избягали. Самият той се укрил в консулството. Когато турците дошли да го арестуват, Руският консул – Сученко, постлал руското знаме пред входа на консулството и казал: „Елате и го вземете…“ . Турската потеря не посмяла да оскверни знамето и се оттеглила….“, разкрива моменти от историята Ваня Сиракова.

След този дипломатически скандал, Консулът изпраща Христо по таен канал във Варна, а оттам в Цариград – при граф Николай П. Игнатиев, тогава посланик в Руското посолство в столицата на Османската империя. Христо е главен за телохранител и доверен човек на Графа и остава на тази служба до започване на Освободителната война 1877година.

„Докато пребивава в консулството в Русчук/ 1862-1868 година/ и след това в посолството в Цариград /1869-1877година /, Христо Карагьозов е търсен за помощ от българи заплашени от преследване, бежанци и заточеници.Той ги укрива, снабдява ги с документи и руски паспорти, помага им да заминат за Русия и Румъния“, допълва Сиракова.

В битието си на гавазин, еленчанинът подпомага пренасянето на вестници, брошури, възвания и др. от Румъния в България. Участва в подготовката на четите на Хаджи Димитър, Филип Тотю и Панайот Хитов. Познат е на повечето наши революционни дейци, с някои от които има и лични контакти – Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Кършовски, Стефан Заимов, Христо Македонски, Николай Обретенов и др.

„След избухването на войната през 1877 г., Христо Карагьозов е изпратен за преводач към Щаба на Руската армия и се връща в България заедно с руските войски. Отново поема и поста гавазин в Руското консулство. Все по това време е избран за адютант, преводач и личен телохранител на Главнокомандващия на руската армия на Балканите – Великия княз Николай Николаевич. Дейността му като такъв е документирана от няколко свидетелства, атестат и грамота от Главната квартира на командващия действащата армия Николай Николаевич. За участието му в боевете близо до Габрово, при превземането на Плевен, Одрин и Чаталджа е награден с „Георгиевски кръст“ ІІІ и ІV степен“, изтъква Ваня Сиракова.

Музейният директор уточнява, че след приключване на войната в 1878 г., Христо Карагьозов е натоварен с личната охрана на княз Александър Дондуков – Корсаков, изпратен като императорски емисар, начело на Временното руско управление.

Година по-късно, през 1879 г., с идването на германския принц Александър Батенберг , избран за български княз под името Александър І, Карагьозов, е назначен за негов адютант и началник на службата за охраната му.

„По време на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война няма точни данни за участието на Карагьозов, но фотографии от това време, навеждат на мисълта, че е бил в епицентъра на събитията.

В края на 1886 г., след абдикацията на Александър І и идването на Фердинанд , Карагьозов е оставен в дворцовата свитата на княза, като адютант и телохранител .Неизвестно кога точно Христо Карагьозов напуска службата и двореца, но вероятно това става около 1888 г. Забравен, огорчен и недоволен като повечето поборници, през 1906 г., на 13 май, Христо Карагьозов, умира от инфаркт. Погребан е в София“, разказва Сиракова.

Изследователката казва още, че за семейството на Христо Карагьозов се знае малко.Той се жени през 1871 г. в Цариград, за 15 години по-младата от него Елена Спиро Алексич – учителка, дъщеря на Спиро Алексич – далматинец и корабовладелец от Боке ди Катаро /днешен Котор/. Венчава ги граф Александър Нелидов – първи секретар на Руското посолство и съпругата му. От брака на двамата се раждат 12 деца, от които остават живи само четири- Мария, Николай, Слава и Вера. Иван и Александър умират като деца, а останалите шест при раждане. Най-голямата дъщеря Мария е кръстена на жената на граф Игнатиев и е кръстена от нея. След Освобождението семейството се установява и живее в София.

Ваня Сиракова е категорична, че историята е длъжник на Елена и жителите и по отношение на Руско- турската освободителна война. Балканският град, известен още като българският Витлеем през Възраждането заради многото църкви, е не само едно от огнищата на българския Рененас и национално-освободителните борби, но и дава опълченци, разузнавачи към Руската армия, и преводачи, и военни кореспонденти на европейски издания. Част от тях след Освобождението продължават да помагат на България като влизат в управлението на страната.

През последните десетилетия на 19 век, синовете на будните еленски чорбаджии и интелигенция получават образование в престижните университети на Германия, Швейцария, Австрия, Русия. Те са начетени, знаят по няколко езика, обикалят Европа и са запознати с най- модерните идеологии на Стария континент. Всички те са родолюбиви българи, които милеят за свободата на своето Отечество. По време на войната се връщат обратно в родния край, за да се включат по всякакъв начин в бойните действия. В музея на Възраждането „Иларион Макариополски“ в Елена признателните потомци са отредили достойно място на делото на своите съграждани.

В хода на войната, в Еленския край действат няколко чети с около 1000 души числен състав, които оказват подкрепа на руската армия като са извършвали разузнавателна дейност и са подпомагали военните действия по фланговете.

„Имаме 126 опълченци от Еленско, които са участвали в опълченските чети и дружини в почти всички – един съвсем немалък брой от общия състав опълченци. Много важен факт за нас е, че от Елена има петима разузнавачи, които са в помощ на руската армия и са към Генералния щаб. Със своята дейност те са допринесли за успешния и победен ход на войната“, категорична е Сиракова.

Слабо популярен е фактът, че един от родолюбивите българи от Елена изготвя карта на южните части Румъния, по която Руската армия се подготвя за своя успешен десант на Дунава при Свищов.

„На първо място бих поставила Петко Горбанов, който е еленчанин и възпитаник на Даскалоливницата, завършил Духовната семинария в Киев, след това учил в Робърт колеж. Един изключително даровит и интелигентен младеж. Заради своите познания той остава като учител по литература в Робърт колеж. По време на войната е разузнавач към Генералния щаб, проучил е цяла Южна Румъния, над 100 селища. Той проучва основно пътищата, по които ще мине артилерия, армия. По картата, която той изготвя и предоставя на руското командване, е извършен десанта в Свищов или е един от хората, на чиито данни, освободителите стъпват у нас“, обяснява Ваня Сиракова.

Петко Горбанов знаел много езици и бил много начетен. Още преди войната, преди потушаване на Априлското въстание придружава лейди Емили Странгфорд при нейната обиколка из България. Еленчанинът превежда и се изявява като публицист, сътрудничи със статии и преводи на вестниците „Право“ (1869-1873), „Съветник“ (1863-1865), „Македония“ (1866-1872). По време на войната изпраща дописки като военен кореспондент за бойните действия на френската агенция „Хавас“ и руския вестник „Голос“. Малко българи са запознати, че след Освобождението Петко Горбанов е депутат в Учредителното събраниие, учител по български език на княз Александър Батенберг, по-късно става заместник- кмет на София, главен секретар на Министерство на правосъдието, и дори заместник- председател на IX-то Народно събрание.

„Друг разузнавач от Елена е братът на Петко – Петър Горбанов, който по време на войната е също преводач към руския Генерален щаб. Много важна е дейността на Петко Попниколов, който по време на войната е студент в Цюрих в Политехниката и като почва войната, той отива в Кишинев, където се предоставя в услуга на руското командване. Попниколов е владеел руски, немски, френски и английски език. Със заповед, издадена от Централата на руското командване в България, той е назначен за сътрудник и преводач на американския журналист и военен кореспондент Джанюариъс Макгахан“, разкрива Ваня Сирокова.

Петко Попниколов е наследник на славен еленски род, от който произхождат над 20 свещеници, свързани с борбата за църковна независимост и просветното дело.

По думите на Сиракова, той е прикрепен към американския журналист Макгахан и заедно с него извървява целия път на войната, двамата стават много добри приятели и днес в Елена до къщата на инж.Петко Попниколов е издигнат паметника на Джануариъс Макгахан.

Когато войната приключва и се подписват мирните договори, Попниколов се връща в Цюрих, за да завърши висшето си образование. След дипломирането си прилага своите знания по възстановяване и изграждане на мостове и пътища, разрушени по време на войната в Пловдив, Пазарджик и Русе. През годините строителният инженер става първият директор на БДЖ и основател на Българското архитектурно дружество. През 1904-1905 година е кмет на София.

„Разузнавачи в руската армия са били също Милан Миланов и Петко Момчилов, който е син на Иван Момчилов и едва 23- годишният тогава Стефан Бобчев. Един много интересен за нас човек, който много късно и аз откривам – запасният полковник Стефан Кисьов. Той е роден в Болград през 1949 г. Този човек е оглавявал една от ротите на трета опълченска дружина. Той е с еленски корени, неговите родители са преселници в Болград. Написал е книга за българското опълчение. Първото издание излиза през 1897-та година тогава то касае само бойния път на Трета опълченска дружина“, разказва Ваня Сиракова.

Като историк тя е установила още, че еленските боеве през декември 1877 г. също надхвърлят рамките на кратковременно сражение.

„Едва в последните години в историческата наука бе отдадено дължимото на ожесточените и кървави боеве при Елена, Марян и Златарица като важни за изхода на войната. Именно там е осуетен победния възход на армията на Сюлемайн паша, който не успява да стигне до обсадените части на Западната османска армия, командвана от Осман паша при Плевен и това предизвиква обрат в хода на цялата война. Решително е провален последният опит на турските сили за деблокиране на Западната османска армия при Плевен“, казва в заключение Сиракова.

Снимки-архив