Нашият вътрешен глас ни говори чрез сърцето. То е онази част от душата ни, към която е необходимо първо да се обърнем, когато имаме въпрос започващ с думата: „Какво…?” Какво искам да има в живота ми? Какво ме радва и натъжава? Какви дейности ме карат да се чувствам добре? Какво бих правил с най-голямо удоволствие? Какво е моето предназначение в живота? Какви житетйски роли бих искал да изпълнявам? Какво искам да оставя след себе?

С отговорите на тези въпроси ние поставяме житейските си цели и отваряме предизвикателния път за ума да търси начините КАК да се постигне всяка една от тях.

Ако обърнем процеса в реда ум – сърце, обръщаме живота си в драма. Ума не е устроен да задава, а да изпълнява. Само когато го караме да работи така, няма да попаднем в капаните на страхове, колебания, притеснения, бягане в илюзорни реалностти, нарушаване на граници и т.н.

При натоварването на ума с ролята на „наредител”, сякаш го включваме в мрежа на свръх напрежение от което рано или късно може да прегори. Важно е да умеем да разпознаваме признаците на това. Когато се чувстваме сякаш се въртим в омагьосан кръг, когато виждаме, че в живота ни започват да се повтарят едни и същи неприятни неща, когато изпадаме в паника, че се намираме в поредната задънена улица…всичко това означава, че седим единствено и само в ума, който колкото по – дълго е напрегнат от чуждата си роля, толкова по – креслив и истеричен става. Така съвсем се заглушава и без това тихия и нежен глас на сърцето ни. А той е тих и нежен, защото няма нужда от това да се налага на всяка цена. Вечната частица на душата ни, която е скрита в сърцето ни разполага с опита и мъдростта на безкрая, погледа и достига извън времето и пространството, и едновременно с това е тук и сега. Тя не бърза, няма изисквания и нищо не е на всяка цена. Тя чака тихо и кротко да бъде поканена да ни говори, да ни съветва, да ни води, да ни пази и дава сила!

Най – лесният начин да разграничим на практика гласа на сърцето от този на ума е когато установим какво си казваме. Изказа на сърцето започва с „искам…”, а този на ума започва с „трябва…”

Всяко изречено от нас „трябва…” свива сърцето и заглушава гласа на душата ни, разболява ни. Имаме свободата на избора къде да стоим в сърцето или главата, нямаме свободата от последствията. Това е знание за ума, за него е важно да знае това, защото той има задачата да материализира желанията ни. Ученето е храната на ума, колкото повече знания, толкова повече развити умения и постигнати резултати.

Умът е блестящ и безупречен изпълнител, когато има поставена от сърцето задача.Тогава започва неговата част от работата, да открива. В сърцето ни се намира смелостта и увереността да поставим целта, и когато ума е освободен от тази отговорност за него няма прегради, никакви!

Живеем ли така, както ни казва нашата душа? Понякога да, понякога не. И в двата случая плащаме определена цена, която всеки сам за себе си решава доколко го устройва!?