Журналистката Ана Минева е направила щателно проучване на славния си род

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Великотърновката Ана Минева е потомка на казак белогвардеец и се оказва единствената жена в националната колегия на сдружението „Единен Казашки съюз – България”. Тя е координатор на възродената в края на 2013 година организация за т. нар. Централен северен казашки район, който обхваща административните области на Плевен, Ловеч, Габрово, Велико Търново, Търговище, Разград и Русе. В националното ръководство влизат около 70 мъже, а за участието на търновката лично се застъпил казашки генерал Георги Владев, който също е наследник на донски казаци.

„Това се случи съвсем случайно на 3 март 2013 година. Бях на чествания на годишнина от Освобождението в Елена, където бе поканен и генерал Георги Владев. Неговата организация финансираше паметен мемориал в района на Марян, където на 5 декември 1877 г. са се състояли ожесточени боеве между армията на Сюлейман паша и руски части. В чест на убитите и зверски заклани от черкезите драгуни от 13-ти Донски казашки полк, организацията издигна деветметров мемориален кръст с параклис. Запознах се с Владев, който е офицер от Българската армия и наследник на донски казаци, белогвардейци. Той прояви интерес към моя род и ме покани в тази организация“, връща се назад във времето Минева, която е и журналистка.

В края на декември същата година се състояло и нейното учредяване под формата на Казашки кръг – по вековна традиция.

„Приети бяха устав, правилник и започна структуриране на организацията. В Единен казашки съюз обаче членуват и българи, които са с родолюбиви и са за съхраняване на семейните християнски традиции, наследници на възрожденци като поп Минчо, на Ботевия и Славейковия род, както руснаци и украинци, живеещи в нашата страна. Това е сдружение, изградено на принципа на родовите организации, в него членуват бащи и синове, както и семейства, които развиват благотворителна дейност към български храмове, социални домове, съдействат за опазване на паметници на загинали във войните. Организацията е международно легитимирана и държи връзка с казашките общности в Русия, Чехия, Испания, Румъния, Сърбия, Южна и Северна Америка“, изтъква Ана Минева.

Тя уточнява, че Единният казашки съюз не се занимава с политика, няма професионални и браншови ангажименти. Журналистката разказва, че през 2014-2015 година търновската структура развивала активна дейност. Правили посещения по домове за сираци, организирали инициативи за деца с увреждания, шахматни турнири, както и били партньори на музикални фестивали и събори по селата. Имали съмишленици дори сред местните власти. Потомката на казашки род е категорична, че в организацията всеки има своя униформа с чин по казашката йерархия, има и знаме на структурата и знаменосец. Най- основната дейност обаче била да издирват неизвестни или рушащи се паметници на руски войни от Руско-турската освободителна война, както и да участват в различни чествания.

„За съжаление, през последните години, всички сме много заети и с натоварено ежедневие и не сме така активни. Има обаче интерес от нови членове от Златарица“, казва Минева.

Самата тя разказва, че участието в това НПО я подтикнало да се заинтересува повече за фамилната история.

„Гордея се с моите прадеди – кубански казаци, потомствени военни. За съжаление малко се знае за казачеството в България. Повечето, уви го свързват с „водка“ или „руснаци“, а въпреки че са руски хора, те са със съвсем друг бит и обществено устройство. „Казак“е дума, спомената за пръв път през 1395 г. и означава от тюрски „свободен“, това е военно съсловие. Честно казано, познавам малко наследници на казаци и впечатлението ми е, че свободата „тече“ във вените им, те са непокорни, не се трогват от авторитети, и могат да се подчиняват само в своята военна йерархия. От друга страна, са много верни и лоялни хора, докато не усетят, че злоупотребяват с тях или ги използват“, разкрива Минева.

Тя добавя, че това са общности, които още по времето на Иван Грозни бягат от крепостничеството, авантюристи, доста свободолюбиви и своенравни и с реноме , че се обявяват срещу политиката на официалните власти. През вековете те се разселват в района на Запорожието, по поречието на Дон, Днепър, Волга, като още през 16 век основават военизирани републики. Има и в Кавказ- това са терските и кубанските, има дори в Якутия, Сибир. Тези общности се превръщат постепенно във военизирано съсловие, неотменна част от Руската империя от 18 век със свое устройство и йерархия, разположени в селища известни като станици или хутори. По-заможните са включени и към руското дворянство- Основно са се занимавали с военно дело, като професионални войници, често като наемници- пазили са граници и са участвали като елитни кавалерийски части във всички войни, които водила Русия. Били отлични бойци, кавалеристи, владеели джигитовката, както и имали изключителни умения в ръкопашния бой- въртели шашките отлично.

„Дори Наполеон не крие възхищението си от техните бойни умения: „Казаците са най-добрата лека войска сред всички съществуващи. Ако ги имах в армията си, с тях щях да покоря целия свят…”. А само на казаците било разрешено да влизат в църква с оръжие“, реди Минева.

Просветената дама разказва още, че в мирно време те са обработвали ниви, повечето са били собственици на земя и на стопанства.

„Казакът и конят вървят заедно, в техния фолклор – песни, легенди, истории, има много теми за коня като пръв другар на казака.Малко оскъдни са сведенията за моите прадеди в рода ми, както и етимологията на фамилията „Немцерови“. Наскоро правих ново издирване в интернет и в един сайт onomastikon.ru. открих следният текст- „Фамилията Немцеров не е толкова популярна на територията на Русия, но в летописите свидетелстват за известни хора с такава фамилия, през XVII-XVIII век, със значителна царска привилегия. За пръв път тази фамилия се споменава в преписки на населението на Древната Рус от епохата на Иван Грозни. Великият княз изпитвал особена страст да регистрира красиви и редки фамилии, които се давали на придворните заради особени заслуги и за награда. В резултат на това такава фамилия запазвала своето значение и се смятала за изключителна“, споделя начетената търновка.

Само може да се гадае откъде идва произходът й, но със сигурност поколения наред в Кубан, в района на Краснодар, тя се предава на потомствени казаци.

„В рода ни се предават сведенията, че в средата на 19-ти век прапрапрадядо ми Михаил Николаевич Немцеров е пазил кавказката граница с Персия и оттам си довел жена – персийка – Дария. Бил известен с прозвището си „мирза“, тъй като жена му го наричала така, което се превежда като „принц“, „крал“ или като обръщение „господарю. Предполагам, че става въпрос за типичното уважение на жената към съпруга й в източните народи. Оказва се, че именно с този прапрапрадядо Михаил сме свързани с наши роднини, които открихме чрез Фейсбук през 2011 година. Направих връзка с Алина Немцерова, моя братовчедка от Кубан, от град Армавир, разменихме снимки и информация. Нейният баща- всъщност е праправнук на този далечен наш праотец, от същото коляно е. Всички ние сме с произход от станица Михайловская в близост до Краснодар. Синът на Михаил – Александър съдбата изпраща по време на Руско- турската освободителна война в България. Той воюва в боевете на Шипка и се връща жив и здрав обратно в родния край“, казва с гордост Ана Минева.

Казашката наследница е проучила, че Александър Михайлович е имал стопанство, имали са много земя. В Кубан земята се слави като много богат и плодороден чернозем. Там земята се предавала по наследство- по осем декара на мъжка глава, на момче.

„Дълго търсих в коя част би следвало да е воювал моя прапрадядо и под чие командване, но информацията ми е предполагаема. Доколкото знам, под командването на ген. Радецки, на историческия връх воюват две сотни /б.а.бойна единица от 100 воини/ кубански казаци. Според фамилни спомени е стигнал до военен чин атаман“, обяснява Минева.

Журналистката е категорична, че прадядо и Сергей Александрович логично е потомствен военен с чин от Кубанската казашка войска. Получава на 18 години чин есаул (б.а. капитан). Като участник в Бялото движение, той се включва като знаменосец в Втора Кубанска конна бригада и 1-ва Кубанска казашка дивизия, командвани от неговия земляк от Михайловская – генерал Николай Бабиев като знаменосец през 1918 г. За него ген. Врангел казва: „Бабиев беше един от най- блестящите кавалерийски генерали на Руския Юг. Образец на изключително мъжество и порив, с рядка кавалерийска твърдост, отличен джигит, обожаван от офицерите и редовите казаци, той, командвайки полк, бригада и дивизия, неизменно печелеше блестящи победи! Неговите конни атаки винаги внасяха смут в редиците на врага. За времето на Великата война и междуособните битки, намирайки се на най- опасните , генерал Бабиев получи 19 рани. Горещ руски патриот, той с негодувание се отнасяше към предателската дейност на казаците- самостойници“.

На 24 януари 1919 г. по инициатива на Яков Свердлов и Лев Троцки е приета секретна заповед на ЦК РКП за изтребването на казачеството. Тази дата е една от най- трагичните и се отбелязва като Ден в памет на жертвите на геноцида срещу казаците. Новата болшевишка власт предприема мерки да ликвидира свободното и военизирано казачество, което смята за потенциално опасно. 

„За съжаление това е слабо популярно в България. Ние тук знаем и отбелязваме арменския и еврейския геноцид, но става дума за изтребени, разселени, изгонени в емиграция, депортирани и жестоко малтретирани над 2 милиона казаци. За тях обаче нищо не се знае“, коментира Минева. Според търновката това вероятно е въпрос на конюктура или лобизъм. Свидетелства от това време има запазени, в разказите на очевидци и се говори за нечуван червен терор. Разстрелвани са жени, деца, старци, станиците са опожарявани. Отнемани са земите и имуществото, дори бельото. Имало е всякакви гаври, включително венчавки примерно на старец с кон в църквата. Били разрушени и опожарени цели селища храмове и др. В Кубан и в станица Михайловская са разстреляни над 6000 кубански офицери“ , сочи проучване на казашката потомка.

Според фамилната история по време на този геноцид убиват нейния пра-прадядо, героят от Шипка. Набучен бил на осем щика и вдигнат във въздуха.

„Доколкото знам, са го направили негови ратаи, преминали на страната на болшевиките. Тази мъченическа смърт и саморазправата и започналото зверско изтребление на казаци, карат прадядо ми Сергей да емигрира, оставяйки в Кубан жена и невръстната си дъщеря Олга. През есента на 1920 г. той отплава с корабите с части от армията на барон Пьотър Врангел, които акостират в Галиполи и остров Лемнос в Турция, откъдето после се прехвърля с няколко човека в България. По онова време в нашата страна от СССР бягат с армията на Врангел и емигрират около 10 000 казаци заедно с още около 20 000 души руснаци – аристократи, интелигенция, търговци“, установила при изследването на родовата история Минева.

Тя разяснява, че има данни, че потомци на казаците днес надхвърлят над 100 000 човека, но те не са обединени в мащабна национална организация, и част от тях не съхраняват родовата памет.

„Дори в нашия Единен казашки съюз, потомците на казаци не са многобройни. Впечатлението ми е, когато издирвахме наследници, че те са „претопени“ в обществото ни. Разбрахме за журналисти, за актьори, за банкери, за военни, за лекари от казашки произход, но те останаха безучастни или не пожелаха да се афишират“, казва Ана Минева.

Така или иначе българите през 20-те години приемат сърдечно бежанците от царска Русия – не само правителствата и парламента, но и църквата и народа. Отнасят се много хуманно към тях и ги интегрират бързо, а България им става втора родина.

„В България моят прадядо се жени отново за една жена от търновския край- Гергина. Раждат му се двама сина – Николай и Александър. Те се заселват във Велико Търново, като той дълги години има шивашко ателие за мъжка мода. В неговия дом са се събирали с години белоемигранти, избягали от режима в Съветския съюз. Прадядо Сергей получава Нансенов паспорт на бежанец и с десетилетия е „невъзвращенец“ в СССР. Пазим няколко семейни фотографии и няколко писма- сърдечна кореспонденция с порасналата му дъщеря Олга и жена му, както и с негови сестри в Армавир и Краснодар. Мисля, че в края на 60-те години се осмелява да посети родните места. Моя леля си спомня, че тръгнал с влака много развълнуван и плачел, докато се разделял макар и за кратко с жена си, не знаейки дали ще последва репресия в родината му и дали ще се върне. В крайна сметка се завърнал и е починал през 1970 г“, споделя вълнуващи мигове от фамилната история Ана Минева.

На Името на Сергей Александрович е кръстен и неговия внук Сергей Немцеров-баща на Ана Минева, който бе известен търновски художник-график. В памет на покойния творец миналата година бе организирана юбилейна изложба с непоказвани платна и графики.

Според разкази на леля на Минева, той обичал много децата и им правел изненади – купувал цяла кола с дини и ги канел да хапват. Много обичал да пие чай, не близвал алкохол, противно на схващането, че казаците пият юнашки.

„Между впрочем, в Кубан било традиция казаците, като се върнат от война, да се устройват тридневни пиршества в станиците. Жените, бабите слагали дълги трапези с типични блюда- пелмени, пироги, блини, шашлици, квас, както и много рибни блюда, и се пиело предимно червено вино. С песни и веселие посрещали завърналите се живи от война. През останалото време, жените работили земеделска работа и въртели стопанствата. Смята се, че казашките жени са силни, оправни, корави, свикнали с отсъствието на мъжете в къщи с месеци. Както и много своенравни. Беше ми интересно да науча, че такива магнетични жени като например Джуна и оперната прима Анна Нетребко, са кубански казачки. Майката на Джуна е от Кубан, а баща й е персиец, може би заради близостта на Кавказ“, разкрива любопитни факти Минева.

Потомците на прадядо и в Търново сега надхвърлят 30 човека.Те са наследници на двамата му сина арх. Николай Сергеев и Александър Немцеров.

„Съвсем скоро открих, че е излязло голямо руско издание за Бялото движение. Там са вписани имената на всички казашки чинове, които се включват в Кубанската казашка войска. Много се развълнувах, когато прочетох, че е включен и моя прапрадядо – „Немцеров Сергей Александрович. Сотник Кубанского казачьего войска. В Вооруженных Силах Юга России. В эмиграции на 1921 в Болгарии. /652–13/“, цитира Минева.

Тя подчертава, че днес реално казачеството е реабилитирано от президента Владимир Путин в Русия, но то не е същото като онова „старо казачество“ от 18-19 век.

„Разбира се, наследниците на оцелели от геноцида или преживели трудностите в Съветския съюз са милиони. Те отново са оформени на общности в различните краища на Русия, като някои са във военизирани формирования, други са включени в школи, има и цели атракциони примерно в Запорожката сеч…Казаците са представени в много широк регистър -от участието им в официалната власт със специален съвет по въпросите на казачеството към президента на РФ, през областни управители, кметове на градове – до представителни части, та дори в школи по езда. Някои от тях изглеждат конюктурни, други- оперетни, трети- пазят родовата памет. Най- тясна връзка със старото казачество и с онзи период се пази у казаците в емиграция- в Европа и Америка. Следя редовно няколко страници във Фейсбук на наследници на казаци в емиграция като например „Съюз на потомците на галиполийците“, виждам, че те организират опела в памет на избитите, вдигат паметници в чужбина и Русия, публикуват данни за избити и изчезнали, за герои на Бялото движение, правят срещи на наследниците и дарителски кампании“, изрежда Минева.

Тя не крие, че иска да запази онзи спомен за своите деди, сътворен прекрасно и романтично от Михаил Лермонтов в „Казашка приспивна песен“: Спи, младенец мой прекрасный,

Баюшки-баю.

Тихо смотрит месяц ясный

В колыбель твою.

Стану сказывать я сказки,

Песенку спою;

Ты ж дремли, закрывши глазки,

Баюшки-баю.

По камням струится Терек,

Плещет мутный вал;

Злой чечен ползет на берег,

Точит свой кинжал;

Но отец твой старый воин,

Закален в бою:

Спи, малютка, будь спокоен,

Баюшки-баю.

Снимки-личен архив