Последни Новини

Проф.Венелин Терзиев, експерт по икономика, национална сигурност и социално управление: Част от университетите са място на препитание на цели фамилии от години

Бизнесмен реставрира къщата на известния аптекар, музикант и фотограф Никола Златев
юни 8, 2019
Деца усвояват древни занаяти в музея в Горна Оряховица
юни 12, 2019
Покажи всички

Проф.Венелин Терзиев, експерт по икономика, национална сигурност и социално управление: Част от университетите са място на препитание на цели фамилии от години

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Проф.Венелин Терзиев е възпитаник на Университета „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас и Стопанската академия „Д.А. Ценов“ в Свищов. Доктор на науките по национална сигурност и икономика. Редовен професор е в НВУ „Васил Левски“ във Велико Търново и Русенски университет „Ангел Кънчев“. Научните му интереси и публикации са свързани с проблематиката на икономиката, националната сигурност и социалното управление.

-Проф.Терзиев, какво означава днес човек да е отдаден на науката? Има ли способ, който може да остойности себеотдаването, как се измерва?

В последно време много се говори за измерване на науката, за качество, за оразмеряване по някакъв начин и намиране на елемент за нейното остойностяване. Безспорно това е свързано с определяне възнаграждението на хората, насочили се към такава дейност. Всички, които се занимават с икономика на труда и въобще с управлението на човешките ресурси, знаят колко е трудно и понякога дори невъзможно да се даде адекватен отговор на подобен въпрос. Експертизата на този, който ще оценява, оразмерява и дори отчита тази дейност, трябва да е достатъчно висока, а оценката – достатъчно справедлива и вярна, за да може да бъде приета от този, който е наблюдаван и оценяван. При прилагането и разработването на различни модели и технологии в тази посока винаги ще има доволни и недоволни. Това в никакъв случай не бива да плаши, обижда или обезкуражава всяка една от страните. Житейски доказано е, че прогресът е свързан с научните открития.

-Има ли трудности за популяризирането на научните открития?

Да. Необходимостта научните разработки да бъдат публикувани в реферирани издания, т.е. такива, които съдържат научна информация с висока стойност, ги е превърнала в издания от затворен или ограничен характер на достъпност на публикуваната информация. Работата на учените трябва да достигне до по-голяма общност, защото тя е потенциалният ползвател на техния труд. Това принуждава или дори задължава изследователите да представят своите тези, разработки и открития на различни форуми, за да достигнат максимално бързо по различни информационни канали до потребителя. Така се превръща в сложен, труден и продължителен процес на утвърждаване. Съпротивата от страна на научната общност е много сериозна, защото търсенето на нетрадиционни подходи в утвърждаването на научните изследвания нарушава общоприетата рамка на бавност. Това „дразни“ научната общност, която е доста интровертна и дори закостеняла в разбиранията си за популяризиране на трудовете.

Как може да бъде постигната симбиоза между автори и ползватели и кой определя правилата?

– Промените в Закона за развитие на академичния състав и Правилника на приложението му търсят отговор на тези въпроси, като се опитват да създадат система от критерии, която да бъде измерима за съответната област на висше образование и професионално направление. Тази система се обслужва от Националния център за информация и документация към Министерството на образованието и науката. Дали количествените измерители, които са заложени в този модел, могат да осигурят необходимото качествено покритие е трудно да се каже.Покриването на определени критерии понякога води до невъзможност на някои учени да представят адекватна информация, като допълнително затруднение представлява информацията на хартиен носител от по-старите периоди. Това не омаловажава усилията да бъдат въведени единни изисквания при процедурите за хабилитация за доцент и професор, както и при образователната и научната степен „доктор“ и научната степен „доктор на науките“. Те са диференцирани по определени критерии, като относителната тежест е поставена в няколко основни направления- статии и доклади, публикувани в научни издания, реферирани и индексирани в световноизвестни бази данни с научна информация, ръководство на успешно защитил докторант, публикуван университетски или училищен учебник и др. Ообено значение се отделя на публикации, които са в реферираните системи на Web of Science и Scopus. Смята се, че изискванията при такива издания са достатъчно високи и оценката на публикуваните трудове е висока. Това кореспондира и с различни рейтингови системи, които отчитат определени статии в издания и класират институцията по тези показатели. Това изглежда доста приемливо и адекватно като технология на оценка, но не винаги резултатът се покрива с действителността. Индексирането на публикациите в двете основни системи е продължителен период, който понякога е година. В някои от висшите училища напредъкът се дължи на един или няколко учени, които са формирали екип и са се утвърдили в общността и могат свободно да публикуват в такъв тип издания. Това по определен начин изкривява информацията, която се представя, и води до количествени натрупвания, които не кореспондират с общата оценка на институцията. В някои от случаите, ако изключим тези няколко учени от състава на съответното висше училище, данните, които ще се получат, са незначителни.

Друг оценъчен показател е времето на заемане на определена академична длъжност – ако той е приемлив за хората, които единствено и само с това се занимават, то за другите е нереалистичен и дори непостижим. Той не може да бъде обективен най-малкото за това, че определените способности, знания и компетенции не винаги са функция на времето и неговата продължителност като период.

Откъсването“ на научните изследвания от общественото развитие също са основен и немаловажен проблем. Възникват въпросите за какво ни служи това, кога и как ще ни бъде полезно или въобще ще ни бъде ли полезно? Трябва да изключим чисто теоретичните разработки, които сами по себе си имат друго значение и необходимост.

-Как се приема оценката на научноизследователската дейност в последните години, която се прави от Министерство на образованието и науката?

-В последните години Министерство на образованието и науката прави Оценка на научноизследователската дейност, осъществявана от висшите училища, научните организации и фонд „Научни изследвания“. Тя е на база индивидуални карти на отделните организации, които съдържат обективна информация, изведена от международните бази данни и верифицирана от оценяваните организации и висши училища, счетоводна справка за изразходваните средства по научноизследователски проекти, по договори с индустрията и др. и такива, отразяващи експлоатацията на научните резултати и данни за защитилите през 2017 г. докторанти и доктори на науките от регистъра на НАЦИД.

Най-висок дял по обща оценка по системата от критерии и показатели заема Българска академия на науките. По отношение на останалите водещи организации- Софийски университет, Медицински университет-София, Химикотехнологичен и металоргичен университет – София и Технически университет определя заедно с БАН почти 2/3 от общия принос към общата оценка. Извън столицата се обособяват още няколко научни центрове с дефиниран принос към общата оценка в градовете Пловдив, Варна, Русе и Бургас. В общата оценка липсва измерим принос на един от най-големите български висши училища – УНСС. Изследването дава почти същата конфигурация на подреждане на организациите по научните публикации с отворен достъп, като единственото изключение е на Югозападен университет „Неофит Рилски“ в Благоевград.

Изследването дефинира по критерии и показатели отделните научни направления, като същото е направено съобразно разделението или по-точно приложението на научната публикация към съответната научна област – което правят базите данни на Scopus и Web of Sciеnce. Разпределението на научната продукция в тези бази данни извършват по критерии и показатели, които не винаги съвпадат с нашата система за оценка. Това понякога може да изкриви или измени класацията по научни направления. Това в повечето случаи се определя от научното списание или в изданието на конференция в което е попаднала публикацията. В общата оценка на висшето училище това изменение не може да повлияе. Така в класацията по научни направления попадат висши училища, които в своята научноизследователска и образователна дейност не извършват такава дейност в това направление. В тази посока е насочен финансов ресурс който подпомага или насърчава дейността. Оказва се, че един или двама изявени учени в тези области могат коренно да променят показателите.

Интересен детайл е, че водещи учени формират над 65% от придобитата обща оценка в направлението на организацията, а дори се наблюдава и по-висок процент достигащ близо 90%. Това налага от само себе си въпроса – дали тези организации биха могли да „претендират“ за научен капацитет в това направление или би следвало тези изключения да бъда представяни отделно и да не бъдат включвани в общата оценка.

Прави впечатление относително слабото представяне на висшите училища с икономически профил, като единствено УНСС в София е на 7-ма позиция и то след Висшето училище за телекомуникации и пощи, Национален военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново и Русенски университет „Ангел Кънчев“.

-Каква реформа би била адекватна и приложима с положителен знак в България?

– Въвеждането на системи за оценка също би породило въпроси и критични бележки. Първият от тях е кой и по какъв начин ще прави тази оценка. Към момента приетата технология е h индекса, който отчита броя позовавания на определена статия и другия времеви показател, който се използва той да бъде определен за последните 5 години. Различните системи биха показали различни цифрови измерения, защото информационните бази данни са с различна пълнота и достъпност. За отделните области на висше образование и професионални направления могат да се използват различни. Липсата на система от измерими критерии доведе до парадоксални различия в нивата на оценка. Не бих могъл да кажа дали това определя качеството на самия кандидат за определена академична длъжност, но то е атестат за експертността на съответната комисия. Обикновено конкурсите у нас се провеждат само с един кандидат. Това за някои професионални направления е липсата на други кандидати, но понякога е и невъзможност да се заема съответната длъжност по обективни обстоятелства. Свързани са със затруднения в развитието на академичния състав в последните десетилетия, неатрактивност на направлението или липса на финансиране за научни изследвания. Понякога за кандидатите е неприемливо и местонахождението на съответното висше училище. Често се толерират само кандидати от вътрешната среда. Друг въпрос на коректност е последващият избор от научния и факултетния съвет.

Търсенето и намирането на подходящи кандидати на този твърде ограничен пазар на труда на учени и изследователи довежда до затворен цикъл. Не е тайна, че част от университетите са място на препитание на цели фамилии от години. В това няма нищо лошо, защото занаят се предава от поколение на поколение, но доколко възможностите на нашите деца се покриват с нашите житейски и в частност научни интереси. Подобно изследване би дало плашещи резултати на близост и взаимовръзки. Особено интересни развития се наблюдават в по-малките общности, като процесите там се саморегулират от този фактор.

Промяната, към която сме тръгнали, търси определена справедливост и точност, но едва ли ще я постигне само с корекции в законодателството. Тя трябва да бъде свързана с такива в управлението на системата. Много често се говори за мандатност, креативност, стратегии и т.н., в общия случай е свързана с моделиране на нагласите на общите събрания по определен начин, който в някои случаи граничи с нормите на морала и закона. Въпреки това процедурите са законни и не особено морални.

Невинаги демократичните правила избират най-способните и най-компетентните, а понякога дори и не дават възможност за изява на част от учените .

През годините се сблъсках с неразбиране и дори с враждебност. Най-лошото е, че хората, които дават оценки за научна продукция, са по-скоро не особено грамотни в тази посока, дори неразбиращи смисъла на всичко това. Изповядват личностното убеждение, че отговарят на изискванията на учен без да отчитат каквито и да било обстоятелства. Дори съм се сблъсквал с парадокса докторант без нито една публикация, който дори няма допирни точки до научните области, в които работя, да ми дава личностни оценки и квалификации. В същата смешна хипотеза изпада и един професор, който успешно покрива националните изисквания с позовавания на статии, които аз съм направил, без самия той да притежава опит и компетенции, но дава „компетентни“ квалификации. Не бих обърнал внимание на такива коментари, ако те бяха по същностни въпроси на науката и научните търсения.

-При всички тези перипетии, с които се сблъскват хората, отдадени на наука, къде остава удовлетвореността от каузата, на която са се посветили?

– Усещането ми за удовлетвореност се корени в убеждението, че работата на учения е полезна и значима и поставя България в открояваща позиция в научните области, в които работим. Враждебността, злобата и дори завистта са част от трудния път на учения. Отдавам го на национални особености или на поколенчески промени. Усилията трябва да бъдат постоянни и да се търси напредък в развитието на науката.

ВЕСЕЛИНА АНГЕЛОВА

Занимавам се с журналистика от 24 г. Кореспондент съм на вестник "Труд" за Великотърновска област. В личния ми сайт "Helios-as" ще намерите интересни четива за здраве, красота, наука, туризъм, изкуство, пътешествия. Благодаря за интереса и приятно четене!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено от копиране !!